Читать «Беззвездна нощ» онлайн - страница 36

Размахал сабята със здравата си ръка, докато десницата му висеше безпомощно, той се показа иззад тъмния облак и връхлетя върху нея. Очевидно бе, че е истински майстор на меча, ала пред себе си имаше елфическа жена — превъзходно обучена в изкуството на боя и въоръжена с магически камшик. Без да престава да се смее, тя с лекота отби сабята му и дори успя да нанесе нов удар с бича си.

Само че Джерлис не знаеше срещу кого се е изправила.

Той отново се хвърли напред и леко се обърна наляво, вдигнал оръжие, сякаш се кани да нанесе нов висок удар. Вместо това рязко смени посоката на нападението, завъртя сабята си и я хвърли като копие.

Сред водопад от искри, когато проби фината елфическа ризница, острието проникна дълбоко в гърдите на изумената Джерлис.

Без да губи и миг, нападателят й скочи високо и с всичка сила натисна още трептящата дръжка на оръжието, докато върхът му не се показа откъм гърба й.

Джерлис политна към купчината камъни зад себе си, но някак си успя да се задържи полуизправена, опряна о неравната сталагмитова стена. В разширените й от слисване червени очи за първи път проблесна страх.

— Колко жалко, Джерлис — прошепна той в ухото й и едва-едва докосна бузата й с устни, после стъпи върху магическия бич, чиито ремъци още се гърчеха на земята, и стисна стърчащата от гърдите й дръжка. — Двамата с теб можехме да познаем такива наслади!

След това извади острието от тялото й. При мисълта за неприятностите, които щеше да му навлече смъртта на една елфическа жена, по лицето му пробяга сянка. И все пак не можеше да се преструва, че случилото се току-що не го изпълва със задоволство — най-сетне отново започваше да поема контрол върху съдбата си. Не беше преживял толкова много битки, за да се превърне в нечий роб!

Миг по-късно вече се отдалечаваше от уличката — Джерлис и бичът й бяха погребани под камъните, а той самият се движеше с нова жизненост в походката.

Глава 5

През годините

Дризт усещаше прикованите върху него погледи. Това бяха елфически очи и най-вероятно го следяха иззад заредени арбалети, ала той продължи напред с прибрани в ножниците оръжия и гордо вдигната глава. Качулката на зеления му плащ бе отметната назад, разкривайки гъстата бяла коса и абаносовата кожа на красивото му лице.

Слънчевите лъчи игриво се прокрадваха между бухналите корони на дърветата и хвърляха бледожълти петна върху свежата трева. Дризт не се опитваше да ги избягва, не само за да покаже на скритите елфи, че е различен от Мрачните си събратя, но и защото наистина обичаше да усеща как топлината на слънцето се разлива по цялото му тяло. Пътеката бе широка и поддържана, нещо доста необичайно за дивата и непроходима гора, за каквато смятаха Лунолес.

Времето минаваше, гората ставаше все по-гъста и Дризт започна да се пита дали няма да я прекоси, без нищо да се случи. Не искаше неприятности, единственото, което имаше значение, бе да продължи по пътя си и веднъж завинаги да приключи с онова, което си бе наумил.

След известно време достигна неголяма поляна. Няколко тежки цепеници в средата й обграждаха солидно каменно огнище. По всичко личеше, че това не е обикновен бивак, а място, където всеки пътник, тръгнал през гората с добри намерения и зачитащ останалите й обитатели, може да си отдъхне.