Читать «Беззвездна нощ» онлайн - страница 34

Сега красивият предмет бе студен, по-студен от хладния въздух в подземията и Кати-Бри разбра, че скиталецът вече се намира далече, далече от нея.

Вдигна сребърното капаче и се взря в изкусно гравирания образ на скъпия си елфически приятел. Правилно ли постъпва, като го взема, зачуди се тя. Нали и без това Гуенивар идваше с нея — вярното животно със сигурност щеше да я отведе до Дризт. Освен това, някъде дълбоко в себе си, Кати-Бри все още се надяваше, че когато баща й изкопчи от Риджис истината за нейното заминаване, старите пламъци отново ще лумнат в очите му и той ще се втурне след нея.

Не можеше да отрече, че сърцето й се сгрява от представата как Бруенор захвърля унинието и хуква да им се притече на помощ. Ала освен това разбираше, че това е само мечта, детинска и, като всяка напразна надежда — опасна.

Кати-Бри затвори сребърния медальон и здраво го стисна, после безшумно се измъкна от спалнята. Баща й все така стоеше пред огъня и лениво побутваше тлеещия дънер, а безрадостните му мисли се рееха на стотици мили оттук. Тя се прокрадна зад гърба му, излезе от стаята и се втурна към горните нива на комплекса — усещаше, че ако не тръгне веднага, може да се разколебае.

Веднъж озовала се навън, тя отново извади магическия медальон и почувства, че с вземането му бе скъсала всяка връзка с Бруенор и джуджетата. Този път наистина беше съвсем сама.

Така и трябва да бъде, реши тя, после нахлузи верижката около врата си и пое към планините, с надеждата да достигне Града на сребърната луна малко след Дризт.

* * *

Той безшумно се прокрадваше из тъмните улички на Мензоберанзан, а надарените му с инфрачервено зрение очи проблясваха в мрака. Единственото, което искаше, бе да се добере до скривалището на Джарлаксъл, елфът, който бе достатъчно умен, за да го оцени по достойнство.

— Ваела риввил! — разнесе се пронизителен крясък нейде наблизо.

Той незабавно спря и уморено се облегна на купчината камъни, която се издигаше до близкия необитаван сталагмит. Беше чувал тези думи и преди, всеки път изречени с явен присмех.

— Ваела риввил! — отново извика елфическият глас.

Миг по-късно от сенките се показа и притежателката му, стиснала в ръка здрав кожен бич, чиито три двуметрови пипала яростно се гърчеха, сякаш живееха свой собствен живот и сега жадуваха да се впият в кожата му. Е, поне не беше един от онези хищни, змиеглави камшици, които по-знатните жрици толкова обичаха.

Дори не помисли да се съпротивлява и когато жената се доближи и застана пред него, почтително сведе очи (точно както Джарлаксъл го бе научил). Подозираше, че тя също бе възнамерявала да остане незабелязана — защо иначе й бе на една жрица (която явно бе достатъчно високопоставена, за да носи магически камшик) да се промъква потайно из места като тези, толкова далече от улиците, където живееха благородниците?

Напевният й глас бързо редеше елфически думи, но той все още не знаеше езика достатъчно добре и разбираше само откъслечни изрази. Долови думата кварт, която означаваше „заповед“, както и повелителното харл’ил ик, или „коленичи“. Всъщност не бе и очаквал друго — откакто бе в Мензоберанзан, непрестанно го караха да пада на колене.