Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 96

— Океанът! — възкликна Гази и посочи.

Далеч на изток грееше тъмната сиво-синя маса на безкрайната водна шир.

— Може ли да идем на плаж? Моля! Само за минута?

Замислих се. На плажа ни се бяха случвали доста хубави, но и доста лоши неща.

— Зимата наближава — опитах.

— Но водата не е студена — обади се Иги.

Погледнах Зъба. Той повдигна рамене отзивчиво. „Ти решаваш.“

Макс, трябва да се съсредоточиш.

Гласът. Аз съм… донякъде съсредоточена — помислих оправдателно. Май го чух как въздъхна.

Ако сте тръгнали за Флорида, стигнете до там — каза Гласът. — Избери си цел и я преследвай докрай. Когато си тръгнала да спасяваш света, нямаш право на рекламни паузи.

От това чашата преля.

— Хей, банда, готови ли сте за плаж? — викнах на останалите.

— Да! — рече Гази и размаха юмрук във въздуха.

— Да! Да! — изцърка Ейнджъл щастливо.

— Нямам нищо против — чу се Тото от ръцете на Зъба.

Ръч и Иги нададоха радостни възгласи.

— Значи — насам — казах аз и с изящна дъга се понесох на изток.

Макс, държиш се като дете — каза Гласът. — Съдбата ти е отредила нещо повече от самоцелни бунтове. Имаш среща с нея. Не закъснявай.

Отметнах косата от очите си.

Това цитат от филм ли е? Или наистина имам среща? Не си спомням съдбата да ме е канила. Дори не съм й давала телефонния си номер.

Гласът не проявяваше чувства, така че може би си въобразявах, че долавям едва сдържано нетърпение.

Макс, рано или късно трябва да приемеш нещата сериозно. Ако ставаше въпрос само за твоя живот, никой не би се интересувал дали ти пука. Но тук става дума за спасяването на живота на всички.

По някаква причина това ме жегна здравата. Стиснах челюсти.

Млъквай! Писна ми от теб! Писна ми от така наречената ми „съдба“! Държа се като дете, защото съм дете! Остави ме на мира, по дяволите!

Усетих, че очите ми, раздразнени от постоянния вятър, плувнаха в сълзи. Не можех повече. Спокойните дни бяха рядкост, а Гласът беше съсипал и този, като отново беше стоварил бремето за целия свят на раменете ми.

— Ей!

Обърнах се. Зъба ме изучаваше с поглед.

— Добре ли си? Главата ли те боли?

Кимнах и избърсах очи. Имах чувството, че ще избухна.

— Да — отговорих. — Яко, проклето, непоносимо главоболие! — към края вече крещях.

Пет глави се обърнаха към мен. Трябваше да се махна оттук. Благодарение на свръхзвуковото си умение, можех да го направя за части от секундата.

102

— Ще се видим на плажа — прошепнах на Зъба, свих рамене и набрах скорост.

След секунди вече бях далеч от ятото, а очите ми се насълзиха още повече от вятъра. Звучеше смешно, но при тази скорост ми се дощя да изпъна ръце напред като Супермен, сякаш така можех да накарам въздуха да се отстрани от пътя ми.

И какво толкова? Никой не ме гледаше. Протегнах ръце напред. Почувствах се като стрела, като острие, което пореше небосклона.

Стигнах до плажа за четири минути. Намалих скоростта, но недостатъчно. Препуснах твърде бързо по пясъка, спънах се и забих нос в земята. Изправих се бавно, изплюх пясъка от устата си и се изтупах. Цялата горях, затова свалих суичъра си.

Имах около двайсетина минути преди пристигането на останалите. Тръгнах по плажа с разперени криле, за да ги охладя. Изпитвах отчаяние, страх и гняв.