Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 98

Не намерих сили дори да избягам и да се скрия. Просто клечах в пясъка, захлупила лице в шепите си. Раната адски ме болеше.

След което се озовах в нечии здрави прегръдки и една ръка нежно ме притисна към жилесто, здраво като камък рамо. Зъба. Прибрах крилете си, облегнах се на него и захлипах. Скоро и други колебливи ръце започнаха да ме потупват по гърба и да ме галят по косата. Някой каза:

— Ш-ш, ш-ш.

Ръч.

— Всичко е наред, Макс — обади се Иги разстроено. — Всичко е наред.

Нищо в живота ни не беше наред освен това, че имахме останалите. Кимнах в рамото на Зъба.

Нямам представа колко време продължи тази трогателна сцена, но накрая хлиповете ми преминаха в насечено дишане и най-сетне се успокоих. Ризата на Зъба беше прогизнала.

Бях толкова засрамена. Аз бях техният водач, а се бях разциврила като някое бебе. Как можех да давам команди, ако бях толкова слаба? Подсмръкнах и се отпуснах назад. Вероятно изглеждах като блъсната от влак. Зъба ме пусна, без да каже нищо. Бавно завъртях очи и огледах ятото. Бях твърде засрамена, за да погледна и него.

— Съжалявам, банда.

Гласът ми беше прегракнал.

Тото се приближи и сложи глава на крака ми със съчувствие в очите.

Газопровода изглеждаше уплашен.

— Не беше задължително да идваме до плажа, Макс.

През полузадавен смях се пресегнах и разроших косата му.

— Не беше заради това, Гази. Просто ми се изсипаха някакви неща.

— Какви? — попита Иги.

Въздъхнах тежко и избърсах очи.

— Неща. Гласът в главата ми. Непрекъснатото бягство. Училището. Ан. Ари. Джеб. Непрекъснато ми повтарят, че трябва да спася света, но дори не знам как и от какво.

Ейнджъл ме потупа по коляното.

— Ами, от момента, след като всичко се взриви и повечето хора измрат. Ние сме по-силни, а и можем да летим, така че ще напуснем взривените части и ще си намерим някое хубаво местенце, което не е взривено или опесто… упосте…

— Опустошено? — предложи Иги и Ейнджъл кимна.

— Да, точно. И тогава ще продължим напред, въпреки че почти няма да има хора.

104

Ейнджъл сякаш беше пуснала бомба. Настана мълчание. Вторачих се в нея.

— Хм… Къде чу това, миличка?

Тя седна на пети и прокара пръсти по хладния пясък.

— В Училището. Нямаше да ми го кажат, но го усетих в мислите им — рече небрежно и се зае да копае ров за пясъчен замък.

— Кой ще взриви света? — попита Газопровода възмутено.

Ейнджъл повдигна рамене.

— Много хора могат да го направят — имат големи бомби. Някоя държава може би. Хората в Училището обаче мислеха, че ще го стори една-единствена компания. Бизнес компания. Мислеха, че ще взриви по-голямата част от света. Може би дори по погрешка.

Хм, нещата приеха интересен обрат.

— И как се казваше компанията? — попитах.

Ейнджъл зарея поглед в далечината, повдигна вежди и рече:

— Не си спомням. Беше като името на някакъв елен. Газела например. Може ли да вляза и да поплувам?

— Да, разбира се — отговорих разсеяно.

Ейнджъл радостно извади банския си от раницата и се втурна към водата заедно с Тото. След секунди той дотича обратно, тръсна козина и заяви: