Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 87

Нямаше начин Ари да успее да ме проследи при тази скорост предвид колко лошо летеше с присадените си криле. Намалих скоростта си и сякаш времето забави ход с мен. До ушите ми отново долетяха звуци — бях далеч от останалите. Твърде далеч. Обърнах се и поех обратно.

Озовах се зад Ари — безшумно долетях до клона, на който беше кацнал.

— Не! Казах ти, тя е за мен! — ревеше той в микрофона си. — Този път никой няма да ме спре! Вие се погрижете за останалите. Аз ще намеря Макс.

Изключи радиостанцията си и извади малък военен бинокъл. Вдигна го пред очите си, а аз едва се сдържах да не избухна в смях. Накрая се завъртя така, че изникнах пред очите му — запълвах цялото му зрително поле.

— А! — викна той с изненада и изпусна бинокъла.

Най-сетне се изсмях.

— И какво си ми намислил, помиярче?

Очаквах да изръмжи и да се метне към мен както обикновено. Вместо това обаче той приседна на клона и ме изгледа почти спокойно и дори с някакъв оттенък на мисъл в очите.

— Какво съм намислил… — започна. — Не искам да те убивам — но ще го направя, ако се наложи. Ако не ми окажеш съдействие.

— Съдействие? Говориш с мен.

Ари се пресегна и извади голям и зловещ на вид нож от раницата си.

— Ще те помоля учтиво само веднъж. Какво ще стане след това зависи единствено от теб.

Какво беше намислил?

— Ами, добре. Да чуем.

— Идваш с мен. Двамата изчезваме. И никога вече не ни се налага да се разправяме с Джеб, с Белите престилки и с всички останали.

— Изчезваме къде?

Да, знам, не беше най-удачният момент да любопитствам, но не можах да се сдържа.

— Знам едно място.

— И ще ме затвориш там? С теб за пазач? Трябва да призная, че това не се нарежда в десетте ми най-добри предложения.

— Не за пазач. За приятел.

— Ти и аз?!

Определено бях стъписана, но внезапно си спомних какво беше доловила Ейнджъл: че Ари всъщност ме обича. По някакъв ненавистен и извратен начин, разбира се.

— Да. Това е единственият ти шанс.

— Аха.

Колкото и да се напъвах, не можех да проумея накъде водеха мислите му. Освен към… уф.

— Ари, не мога да изоставя ятото — казах искрено. — Нито заради теб, нито заради Джеб, нито заради някой друг.

— Съжалявам да го чуя — каза той безизразно и се хвърли към мен с ножа в ръка.

Оставих се да падна от клона, преметнах се във въздуха, разперих криле и се издигнах странично. Полетях отново между дърветата, без да поглеждам назад. Летях бързо към мястото, където се бях разделила с останалите. Изпитвах съжаление към Ари. Или поне имаше шанс да изпитам съжаление, ако се откажеше да ме убива.

94

— Макс!

Беше Зъба. Мигновено завих нагоре, изстрелях се между клоните на дърветата и изскочих в открито небе. Беше над мен, вкопчен в схватка с трима Заличители наведнъж. Спуснах се към тях и фраснах единия между врата и рамото. Той извика, а аз го хванах за крилете и мощно ги дръпнах едно към друго зад гърба му. Той изквича от болка и полетя надолу като камък. Бяхме научили този номер още при първите си опити да летим. Бях забранила на останалите да го правят помежду си.