Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 86

Но знаете ли какво? Аз правех същото — и се справях по-добре. И за капак не бях зло.

— Предполагам, че ключовата дума в случая е почти — казах. — Част от формирането ми, а? Поздравления! Сега си част от формирането на проклетия ми гняв.

Представих си колко огорчени щяха да бъдат Гази, Ръч и Ейнджъл, когато научеха, че Ан беше затънала в тази гадост по-дълбоко и от онова изчадие на Сатаната Джеб. И изведнъж просто ми дойде до гуша. Съвсем до гуша. Поклатих глава и неусетно отпуснах мускулите на крилете си.

— Дори едни курабийки не можеш да изпечеш — казах й и скочих високо във въздуха, както бяхме правили стотици пъти.

С един скок се озовах над тях, разперих криле и ги размахах с всички сили. Едва не ги ударих — размахът ми беше три и деветдесет. Издигнах се до останалите от ятото.

— Вамонос — казах. — Долу няма човек, за когото да си струва да останем.

93

Това обаче щеше да е прекалено лесно, нали?

След секунди Ари излезе от контрол. Докато се отдалечавах, чух, че започна да крещи команди. Погледнах през рамо — група тромави смръщени Заличители тежко се вдигнаха във въздуха. Само че… Хм… Всъщност не бяха толкова тромави.

— Опа… Това е новата партида, банда — извиках. — Тези се справят с летенето. По-живо!

— Към дърветата! — извика Зъба, а аз кимнах.

— Среща на пещерата — добавих. — След като се убедите, че никой не ви преследва!

Шестимата се спуснахме между дърветата и с лекота се понесохме между клоните и стволовете. Бяхме упражнявали тези маневри стотици пъти. Усещането беше върховно — като видеоигра, само че наистина. След по-малко от минута зад нас се разнесоха трясъци и викове. Няколко от Заличителите не бяха преценили размаха си и едва не бяха загубили крилете си между гъстите стволове.

Беше доста забавно.

— Никой да не докосва Макс! Тя е за мен! — чух вика на Ари.

Сериозно ли? — помислих си.

Разделихме се и всеки поведе своята група Заличители в шеметна маневрена гонитба. Иги и Гази отново летяха заедно. Иги следваше движенията на Гази на хилядни от секундата. Ейнджъл се носеше като бяла мълния на зелено-кафявия фон на гората. Зъба държеше Тото. Надявах се да не го затруднява особено.

— Време е да приключим с това — изръмжа Ари учудващо близо.

Обърнах се за части от секундата и установих, че е едва на девет метра зад мен. Добре, време беше да вдигна оборотите. Поех дълбоко въздух и се стрелнах напред, включвайки новооткритата си бързина в действие.

И за малко не се очистих, тъй като дърветата изскачаха на пътя ми далеч по-бързо от обичайното. Стегни се, Максимум — казах си мрачно. — По-бързи реакции. Ще се справиш.

Напълно съсредоточена се понесох като куршум: пред-зад-над-под дървета-клони-храсталаци. Звуците наоколо избледняха и се съсредоточих върху пътя пред себе си. С ловки странични маневри минавах през удивително тесни процепи. Няколко пъти пернах върха на крилете си и дори загубих няколко пера, от което изсъсках задъхано.