Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 85

— Какво искаш? При всяка твоя поява животът ми става ад. Повярвай ми — скоро ще ударя дъното.

— Определено — изхили се Ари.

— Млъквай, псе — троснах му се аз.

Стана ми жал за седемгодишния Ари, когото бяха пожертвали за това създание. То нямаше нищо общо с него.

— Макс, както винаги съм тук, за да помогна. — От думите на Джеб струеше искреност. — Този… експеримент не се получи както трябваше. Тук съм, за да ти помогна да преминеш в следващата фаза.

— Нямаш думата тук — намеси се Ан ядосано. — В момента аз отговарям за тях.

Джеб я изгледа гневно.

— Ти нямаш никаква идея какво правиш. Макс е прецизно настроен инструмент, който струва милиони долари. За малко да я съсипеш. Да не ти е някакъв питомец?! Тя е боец — най-добрият възможен. Аз я създадох и няма да позволя да я унищожиш.

— Уха — обадих се аз и вдигнах ръце. — Това звучи ненормално дори и за мен. Имам предложение — защо тримата просто не отидете да се метнете от някоя скала? Така ще разрешите голямата част от проблемите ни.

— Аз лично нямам нищо против — изръмжа Ари. — Така ще останем само аз и ти.

— Моля? С твоите летателни умения едва ще те изстържем от земята.

Той отново ми се нахвърли. Ан и Джеб пак го задържаха.

— Мисля да тръгвам — обявих. — И нямам намерение да се връщам. Ако видя някой от вас отново, ще ви очистя. И това е евфемизъм.

Джеб въздъхна и поклати глава.

— Не е толкова просто, Макс. Няма къде да отидеш. Цялата планета е просто един огромен лабиринт, а ти си лабораторният плъх вътре в него.

Стрелнах го враждебно с очи.

— Така си мислиш ти. С твоите психясали учени приятели може да си разиграете трето действие сами. Колкото до мен, този експеримент, тази суха тренировка приключи. Безвъзвратно. Повече не ни търсете. Сериозно.

— За съжаление, не ти вземаш решенията — каза Джеб търпеливо. — Но не е нужно да ми вярваш. Може да попиташ началника ни, който дърпа конците.

— Джеб… — намеси се Ан предупредително.

— Как не се сетих! — изсмях се аз. — Я му се обади на мобилния, а аз ще почакам.

— Няма нужда. Тя е тук — каза Джеб с лека усмивка.

Хм. Единствената друга тя наоколо беше Ан.

Тя беше началникът, който дърпаше конците.

Който дърпаше моите конци.

92

Трябваше да се досетя.

Дали пък не го бях осъзнала дълбоко вътре в себе си? И затова така и не бях успяла да повярвам на Ан и да се отпусна? Или пък това се дължеше на пълната ми параноя, която просто отново се беше оказала полезна.

— Ти ли си тарторът? — обърнах се към нея и поклатих глава. — Не, дори не мога да се престоря на учудена. Вече не можете да ме изненадате с нищо.

— Хайде да проверим! — процеди Ари.

Беше напрегнал цялото си тяло, а очите му бяха кървясали. Свиваше в юмруци и отпускаше завършващите с остри нокти пръсти.

— Долу, момче! — сопнах му се, очаквайки всеки миг той да ми се нахвърли.

— Не разбираш, Макс — поде Ан с искрено и угрижено изражение. — Искам да взема участие в твоето формиране. Ти не си просто експеримент. За мен си почти като дъщеря.

В погледа й имаше умолителна топлина. Припомних си всички вечери, в които ни беше слагала да си легнем, както и катастрофалните й опити в готварството. Спомних си дрехите, които ни беше купила, книгите, материалите за рисуване. Прегръдката й за Ръч, когато тя беше тъжна, превръзките за ожулените колене на Гази.