Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 84

— Отбих се в училище — каза той. — Стори ми се, че е малко напечен ден.

Изсмях се сухо.

— Да, може да се каже.

— Отдолу долита някаква суматоха? — попита Иги.

— Точно така — отговорих и в този миг осъзнах, че беше тук. — О, не… Иги! Какво стана?

— Ами… — започна той с посърнало лице. — Нямаха нищо против крилете. Всъщност много им харесаха. Особено когато цели осем издатели и списания се впуснаха в наддаването за пълните права върху биографията ми — със снимки и интервюта лично с урода.

В гласа му се прокрадна остра горчивина.

— О, не — удивих се. — Решили са да разкрият тайната?

— Щяха да ме превърнат в местната забележителност — отговори Иги. — За масова употреба.

Потиснах прилива на въодушевление, че отново беше с нас, за да дам шанс на съчувствието си да се прояви.

— Съжалявам, Иг — казах и го потупах по рамото. — Надявах се да излязат истински.

— Точно там е проблемът — каза той с ядосано изражение. — Може би са истински. Не знам. Може би не са. Но ги усетих като истински, които истински искаха да изкарат пари чрез мен.

Не се сдържах и го докоснах отново.

— Много съжалявам, Иги, наистина. Но много се радвам, че си отново с нас.

— Аз също — каза той. — Още преди да се побъркат, ми липсвахте ужасно.

— Всичко това е прекрасно, ако искате по-късно може дори да се скупчим в обща прегръдка — прекъсна ни Зъба, — но може ли сега да се съсредоточим върху ставащото под нас?

Да-а. Под нас Джеб, Ари и Ан продължаваха да крещят един на друг. Отрядите Заличители бяха започнали да се оттеглят — очевидно нямаше нужда да ни търсят повече. Няколко от тях засенчиха очи и погледнаха към нас — на 45 метра над земята.

— Хм — рекох със съмнение. — Нещо долу липсва. Някакво важно парче от пъзела… О, сетих се — аз. Изчакайте ме, банда.

Свих криле и се спуснах надолу.

91

Полетях към земята с триста и двайсет километра в час. Бях като стрела и след по-малко от секунда разперих криле, за да забавя ход и да спра. Затичах се още във въздуха, докоснах земята и се спрях на четири метра и половина от Ужасното трио.

Без да забравям, че бях заобиколена от Заличители, се приближих до Ан, Джеб и Ари.

— Я виж ти, цялата тайфа се събрала — рекох и скръстих ръце на гърдите си. — Ан, това е Джеб, Джеб, това е Ан. О, извинете… Вие двамата май се познавате доста добре!

— Здравей, миличка — рече Джеб и ме изгледа, сякаш в мен се криеше тайната за съдбата на света. Чакайте, всъщност наистина беше така.

— Вече не съм ти „миличка“ — троснах се.

— Да… Вече си моя — процеди Ари и закрачи бясно към мен.

— Само в кошмарите ти — рекох отегчено, а той се хвърли с ръмжене към мен.

Джеб се пресегна и го задържа на място, а Ан ме изгледа притеснено.

— Добре ли си? — попита. — Обадиха ми се от училището…

— Със сигурност — отвърнах аз. — Аварийният им план за действие се провали с гръм и трясък. И без това са доста смотани.

Обърнах се отново към Джеб.