Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 76

— Не знам какво да кажа — каза тя.

Седна от другата страна на Иги и най-сетне проумя, че той не се оглежда и не се опитва да я погледне в очите.

— Хм… Ами, аз съм сляп — каза Иги и зачопли притеснено ластика на пуловера си с пръсти. — Те… така де, вече не виждам.

— Боже Господи! — възкликна жената потресено.

Мъжът седеше от другата страна на масата. На лицето му се изписа болка.

— Не знаем какво стана — започна той и се приведе напред. — Ти… нашият син изчезна от тази къща преди четиринайсет години. Ти беше… той беше само на четири месеца. Изчезна безследно. Наех детективи. Ние… — замлъкна, сякаш спомените бяха твърде болезнени, за да продължи.

— Дълга, странна история — обадих се аз. — Не сме сто процента сигурни. Но по всичко личи, че Иги е бебето, което сте загубили.

Жената кимна и взе ръката му в своята.

— Усещам, че е той. Може и да не сте сигурни, но аз го усещам. Просто го знам. Това е синът ми.

Не можех да повярвам. Колко ли пъти си бяхме мечтали за това? Мечтата ни беше на път да се сбъдне за Иги.

— Трябва да призная, че… струва ми се, че си права. — Мъжът прочисти гърло. — Той… ще прозвучи смешно, но като бебе беше абсолютно същият.

Във всеки друг момент Гази и Зъба щяха да се впият безмилостно в това и щяха да дразнят Иги и да му се подиграват безкрай. Сега обаче седяха с вкаменени лица. Прозрението за онова, което се случваше и което предстоеше да се случи, постепенно огряваше и тях.

— Сетих се! — сепна се госпожа Грифитс внезапно. — Джеймс имаше малък белег по рождение отстрани на тялото, към гърба. Попитах лекаря дали ще има проблеми с него, но той ме увери, че всичко е наред.

— И Иги има родилен белег — произнесох бавно.

Бях го виждала стотици пъти.

Иги безмълвно вдигна ризата си отляво. Госпожа Грифитс на мига съзря белега, пое шумно въздух и закри уста с ръка.

— Боже мой! — възкликна, а по бузите й потекоха сълзи. — Боже! Това е Джеймс!

Наведе се, стисна Иги плътно в прегръдките си и взе да гали червеникаворусата му коса с едната си ръка. Беше затворила очи, а сълзите й мокреха рамото на Иги.

— Джеймс, Джеймс — шепнеше тя. — Детенцето ми.

И собственото ми гърло се стегна. Огледах се. Ръч и Ейнджъл също едва сдържаха сълзите си. Боже. Явно щеше да падне голям рев.

Прокашлях се.

— Ами, значи мислите, че това наистина е Джеймс, изгубеният ви син?

Мъжът кимна с плувнали в сълзи очи.

— Това е синът ми — каза той с разтреперан глас.

Мразя подобни моменти, в които всички са развълнувани, плачат от радост, а емоциите им заливат всичко наоколо. Пфу.

— Кои… кои сте вие? — попита ме господин Грифитс, докато жена му се взираше в лицето на Иги, и посочи всички нас.

— Ние сме… му приятели — отговорих. — И ние бяхме отвлечени. Но вие сте първите родители, които успяхме да намерим.

Не исках да казвам това. Какво ми ставаше? Обикновено бях много по-потайна и дискретна.

Господин и госпожа Грифитс изглеждаха още по-изненадани и разтревожени.

— Е, а сега какво? — попитах отсечено и потрих длани в дънките си.

Двамата възрастни размениха бърз поглед. Господин Грифитс кимна леко на жена си и тя се обърна към мен.