Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 74

— Искаш ли да ги видиш? — бях попитала Иги.

— Да, разбира се! — бе отвърнал той, след което бе сключил вежди. — Не съм сигурен.

— Моля? — бе изпискала Ръч. — Как така „не си сигурен“?

— Говорили сме за това и преди — бе й отвърнал Иги замислено. — Имам предвид, че съм сляп. И имам криле. И съм странен мутант, какъвто не са виждали през живота си. Може би биха се зарадвали на оригинала, на човешкото ми „аз“, но…

Точно това мислех и аз. Лично за себе си подозирах, че дори и да намерехме информация за родителите ми, вероятно не бих пожелала да застана на прага им. А и те надали биха ме приели обратно.

— Разбирам — бях казала. — Но решението е твое. Ще го подкрепим, независимо какво избереш.

— Нека помисля до утре — бе заключил Иги.

— Разбира се.

И така, беше помислил, беше решил, че ще идем и ето — готови бяхме.

Зъба отвори широко прозореца в моята стая. Ръч се покатери на перваза и се понесе във въздуха. Слънцето проблесна по светлокафявите й криле, тя улови въздушното течение и се издигна в небето. Един по един я последвахме. Аз излетях последна.

Усещането да летим посред бял ден беше необичайно, но днес бе специален ден. Щяхме да заведем Иги при родителите му. При истинските му родители.

Нямах никаква представа какво щеше да излезе от това. Денят можеше да бъде изпълнен с невероятна радост или със сърцераздирателна мъка. Дори и да завършеше щастливо за Иги, тъгата щеше да покоси останалите, защото щеше да се наложи да се разделим с него. А поне за мен и самата мисъл за това беше изключително тъжна.

Не бяхме говорили кой знае колко за предложението на Ан да ни осинови. За мен лично не си струваше дори да мисля за него. Зачудих се дали някой от по-малките не е на друго мнение и си казах, че, рано или късно, ще да разбера. Вероятно рано.

След двайсет минути се озовахме на тротоара срещу къщата, до която бяхме отишли двамата със Зъба преди няколко дни. Беше денят след Деня на благодарността, така че се надявахме и двамата да са си вкъщи.

— Готов ли си? — попитах Иги и го хванах за ръка.

Единственият начин да се справя с това беше да не мисля за общата картина. Трябваше да поемам нещата едно по едно.

Иги кимна сковано, втренчил незрящите си очи право пред себе си, сякаш ако се напънеше достатъчно, щеше да успее да види къщата на техните. Наведе се и прошепна в ухото ми:

— Страх ме е.

Стиснах го за ръката и отвърнах:

— В противен случай щях да те взема за луд. Но ми се струва, че ако не го направиш, съмненията няма да те оставят цял живот.

— Знам. Знам, че трябва да го направя. Но…

Нямаше нужда да казва повече. Преди четиринайсет години родителите му бяха загубили съвършено малко бебе. Сега Иги се извисяваше на близо метър и осемдесет, беше сляп, а определението „генетичен хибрид“ беше направо ласкателно.

Поклати глава и изпъна рамене.

— Хайде, време е.

Шестимата пресякохме улицата. Излязоха облаци и задуха студен вятър. Пристегнах яката на Ейнджъл плътно около брадичката й и я увих в шала. Тя ме погледна сериозно. В сините й очи се четяха същите надежди и страхове, които измъчваха всички ни.