Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 75

Натиснах звънеца. Толкова бяхме напрегнати, че ни прозвуча като гигантски гонг. След няколко секунди вратата се отвори и пред мен се изправи жената отпреди няколко дни. Тя приповдигна леко вежди, сякаш беше разпознала физиономията ми и се опитваше да си спомни откъде.

— Ъ-ъ… Здравейте… госпожо — започнах аз с гладкия глас, който разрешаваше всякакви ситуации. — Видях ви по телевизията и разбрах, че сте загубили сина си?

По лицето й пробяга тъга.

— Да?

Отстъпих, така че да види Иги.

— Мисля, че това е той.

Добре де, не съм много деликатна.

За секунда жената се смръщи, сякаш на ръба да се ядоса, че бъркам в раната й, след което обаче погледна към Иги и ядът й премина в объркване.

Когато ги видях един до друг, приликите бяха още по-очевидни. Кожата им беше един и същи цвят, имаха еднаква структура, еднакви скули и брадичка. Жената премигна. Отвори уста, но от гърлото й не излезе нито звук. Сложи ръка на гърдите си и зяпна Иги. Отново го стиснах за ръката — нямаше представа какво става и беше скован в мъчително очакване.

После се появи мъжът. Жената отстъпи и посочи безмълвно към Иги. Въпреки че приликата с жената беше поразителна, в лицето му се долавяха и някои от чертите на мъжа. Носът и формата на устата му бяха същите. Мъжът се втренчи в Иги, после огледа и останалите от ятото.

— Как… — започна сразено.

— Видяхме ви по телевизията — обясних отново. — Мислим, че това може да е изчезналият ви син, отпреди четиринайсет години.

Хванах Иги под ръка и го побутнах напред.

— Казваме му Иги. Но мисля, че второто му име е Грифитс — като вашето.

Светлата кожа на лицето на Иги почервеня и той сведе глава. Буквално усещах ударите на сърцето му.

— Джеймс? — прошепна жената и протегна плахо ръка към Иги. Застина и погледна съпруга си. — Том… Това Джеймс ли е? — попита колебливо.

Мъжът преглътна сухо и отстъпи от прага.

— Моля ви, влезте, заповядайте всички.

Понечих да откажа — не влизахме в непознати помещения, където можеше да попаднем в клопка и да ни хванат. Осъзнах обаче, че къщата може би щеше да е бъдещият дом на Иги — завинаги, така че ако имаше някакви клопки, беше по-добре да ги проверим лично. Затова преглътнах на свой ред и отговорих:

— Добре.

Докато останалите се източиха вътре в къщата, хвърлих един поглед на Ейнджъл в търсене на признаци за притеснение или съмнение. Тя обаче влезе смело, затова я последвах с тежест в гърдите.

Отвътре къщата беше хубава, но не толкова модерна и голяма колкото тази на Ан. Огледах се и си помислих, че е възможно отсега нататък това да стане домът на Иги. Може би щеше да вечеря на тази маса и да слуша този телевизор. Сякаш бяхме паднали през дупката на заека, разбирате ли? Странни мутанти полувълци по петите ни? Абсолютно възможно. Мисълта, че Иги може да започне нормален живот? Абсолютно поразителна.

— Ами, седнете — рече жената, без да изпуска Иги от поглед.

Той се поколеба, после усети, че аз самата седнах, и се отпусна до мен.