Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 6

— Макс, пази се! — отвърна ми той, пусна ризата и се стрелна шеметно надолу.

Едва успях да помисля „Олеле!“, когато малката бомба, която беше пъхнал под ризата на Заличителя, избухна. В гърдите му зейна грозна дупка и той с писък полетя към земята.

Как така Иги винаги успяваше незабелязано да помъкне със себе си неизчерпаемите си запаси от експлозиви? Нямах никаква идея.

— Мръсен… крилат… гардероб… — ръмжеше Зъба и сипеше удар след удар върху Заличителя срещу себе си. — Пред теб… сме… същински… балерини.

Поеми дълбоко дъх, Макс — посъветва ме Гласът.

Подчиних се, без да се противя.

В същия миг ударът в гърба между крилете ми изкара въздуха. С оставащия ми кислород успях да направя лупинг с корема навън и се опитах да вдишам пак.

Завъртях се, събрах крака и ги забих мощно в лицето на Заличителя. И замръзнах потресена… Ари!

Той се отдръпна назад, а аз тромаво се понесох встрани задъхана. В никакъв случай не трябваше да губя съзнание. Ари?! Та той бе мъртъв… бях го убила. Нали?

Ари се спусна към Зъба. Предупредих го с вик, но Заличителят успя да замахне и да разпори якето му отстрани.

Изтеглих се назад запъхтяна и прецених ситуацията. Останалите Заличители отстъпваха. При удара на един от тях в повърхността на океана под нас проблесна бяла точка. Обзалагам се, че доста го беше заболяло.

Останал сам срещу всички ни, Ари се огледа, след което също отстъпи към останалите от отряда си.

Ние шестимата предпазливо се прегрупирахме, докато той се отдалечаваше. Огромните му криле поддържаха тежкото му тяло във въздуха с мощни махове. Отрядът му го заобиколи — подобно на ято огромни, космати и уродливи врани.

— Пак ще се видим! — изрева той.

Определено беше неговият глас.

— Братче, в днешно време не можеш дори да убиеш някого като хората — обади се Зъба.

7

Останахме на място няколко минути, за да се уверим, че няма да последва ново нападение. Прецених, че за момента сме в безопасност, и се заех да огледам пораженията. Зъба летеше странно и беше притиснал ръка към тялото си, но щом забеляза, че го гледам, отсече:

— Добре съм.

— Ейнджъл? Гази? Ръч? Как сте? — попитах.

— Кракът ме боли, но не е сериозно — рече Газопровода.

— Аз съм добре — обади се Ейнджъл. — Тото и Селесте също.

Селесте беше името на малкото плюшено мече, облечено като ангелче, което Ейнджъл беше… получила, да речем, в един магазин за играчки в Ню Йорк.

— И аз съм добре — докладва Ръч, макар че звучеше изтощена.

— Носът ми… — рече Иги, притиснал ноздра, за да спре кървенето. — Не мисля, че е сериозно.

— Ами, добре — заключих аз. — Вече сме близо до Вашингтон, а в големия град ще е по-лесно да се скрием. Да тръгваме ли?

Останалите кимнаха и с плавна елегантна дъга отново поехме в избраната посока.

— Добре де… Какви бяха тези летящи Заличители? — каза Иги след няколко минути.

— Предполагам, че са нов прототип — отвърнах, — но са пълен провал. Едва смогваха да се задържат във въздуха, камо ли едновременно с това да водят битка.

— Все едно току-що се бяха научили да летят — поде Ръч. — На фона на мишеловите може да сме тромави, обаче в сравнение със Заличителите сме същински аеропоети.