Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 8

— Да, добре. Хайде, елате. Аз имам една резервна риза… имам и нож…

Тримата малчугани се отдалечиха, а чувствителните пръсти на Иги запърхаха като пеперуди по кожата на Зъба.

— Това изглежда наистина зле. Наистина зле — каза той глухо. — Колко кръв е загубил?

— Много — отговорих мрачно. Петното стигаше чак до дънките му.

— Драскотина — рече Зъба замаяно и опита да повдигне клепачи.

— Ш-ш-шт! — изшътках аз. — Защо не ни каза, че си ранен?

Спри кървенето — повтори Гласът.

— Как? — извиках отчаяно.

— Какво „как“? — попита Иги, а аз тръснах глава нетърпеливо.

Притисни раната — продължи Гласът, — сложи превръзката отгоре и я натисни с две ръце. И вдигни краката му по-нагоре, Макс.

— Иги — казах, — вдигни краката му. Готови ли сте с превръзките?

Газопровода ми подаде няколко парчета плат. Начаса ги сгънах като компрес. Сложих го върху раната на стомаха му с мисълта, че все едно се опитвам да запуша пробойна в язовирна стена с малкото си пръстче, но нямах друг избор. Натиснах компреса с две ръце, стараейки се да го правя равномерно.

Пясъкът край тялото му беше започнал да потъмнява от кръвта.

— Някой идва — каза Ейнджъл.

Заличители? Вдигнах очи. Някакъв мъж тичаше по брега. Почти беше съмнало и чайките вече кръжаха над водата с крясъци.

Мъжът ни видя и забави ход. Изглеждаше съвсем обикновено, но външният вид можеше да бъде подвеждащ, както и беше в повечето случаи.

— Деца, добре ли сте? — попита той. — Какво правите тук толкова рано?

Видя Зъба, вдигна вежди, след което проумя от какво беше тъмното влажно петно и на лицето му се изписа страх.

Преди да кажа каквото и да било, извади телефона си и набра 911.

9

Погледнах Зъба, а после и изопнатото лице на Иги. За секунда осъзнах, че бяхме принудени да отстъпим — раната на Зъба беше твърде сериозна. Имахме нужда от чужда помощ. Цялото ми същество искаше да вдигне Зъба, да събере ятото и да се изнесе оттук, далеч от непознатите, лекарите и болниците. Но направех ли го, той щеше да умре.

— Макс? — Газопровода звучеше уплашено.

Протяжният вой на линейка в далечината се приближаваше към нас.

— Ръч? — занареждах бързо. — Вземи Гази и Ейнджъл и намерете къде да се скриете. Ние ще идем в болницата. Останете в района — ще се върна при първа възможност. Бързо! Линейката ще пристигне всеки момент.

— Не — възпротиви се Газопровода, втренчен в Зъба.

Изгледах го.

— Какво каза?

— Не — повтори той с упорство. — Няма да ви оставим.

— Моля? — отвърнах със стоманен глас.

Кръвта на Зъба беше напоила компреса и се процеждаше между пръстите ми.

— Казах да се махате оттук. — Постарах се тонът ми да бъде леден.

— Не — потрети Газопровода. — Не ме интересува какво ще стане — няма да се разделяме повече.

— Точно така — каза Ръч и скръсти ръце пред мършавото си тяло.

До нея Ейнджъл също кимна. Дори Тото, седнал на пясъка в краката й, като че поклати глава утвърдително.

Отворих уста, но от нея не излезе нито звук. Бях смаяна — никога досега не бяха отказвали да се подчинят на изрична заповед.

Идеше ми да им се разкрещя, но вече беше късно — двама парамедици тичаха по пясъка с носилка в ръце. Мигащите светлини на линейката обагряха лицата ни в розови ивици.