Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 31

— Тото! — викнах.

Той вирна бодро глава и с готовност дотича при мен, изплезил розовото си езиче.

— Тото? — казах, щом се приближи. — Можеш ли да говориш?

Той се просна на тревата леко задъхан.

— Да. И какво?

Божичко! С откачените мутанти вече бях свикнала, но говорещо куче?!

— Защо не си го споменал досега? — попитах.

— Е, не е като да съм лъгал — отвърна Тото и се почеса зад ухото със задната си лапа. — Между нас казано, и на мен не ми е лесно да свикна с мисълта за летящи деца.

32

Същата нощ, докато лежах будна в „моето“ легло, втренчена в петната лунна светлина по „моите“ стени, чух вратата да се открехва почти безшумно.

— Макс? — Шепотът на Ейнджъл беше почти недоловим.

Надигнах се.

— Кажи, мъниче?

— Не мога да заспя. Може ли да изляза да полетя? — попита тя.

Погледнах часовника. Почти полунощ. В къщата беше спокойно и тихо. С изключение на тихите стъпки в коридора.

Газопровода надникна през вратата.

— Макс? Не мога да заспя.

— Добре, облечете се. Грехота е да не се насладим на простора около къщата.

В крайна сметка излязохме всички, заедно с Тото.

— Обожавам да летя! — каза той и скочи в ръцете на Иги. — Само да не ме изпуснеш!

Беше върховно. Наоколо почти нямаше осветление, нямаше и самолети, а засега — и Заличители.

Прохладният свеж въздух беше около четири градуса и в гърдите ни сякаш се вливаше течен кислород. Понесох се в широки кръгове: улавях въздушните течения, отпусках се на тях и се усещах почти безтегловна. Именно в такива моменти се чувствах най-спокойна и нормална. Бях нормална част от този свят, част, която имаше своето място в него.

Ти имаш своето място, Макс — обади се Гласът. — Част си от всичко и всичко е част от теб. Животът те носи към целостта. Колкото повече се съпротивляваш, толкова по-болезнено ще бъде. Остави се да те носи и по-лесно ще постигнеш целостта.

Повдигнах вежди. Това звучеше като от лепенка върху бронята на кола.

Остави се на течението, Макс — каза Гласът. — Съедини се с него.

Тъй като нямах абсолютно никаква представа за какво течение говори, реших за момента да се оставя на въздушното и да му се насладя.

— Вижте, прилепи! — каза Ръч.

33

Вдигнах поглед и видях стотици, ако не и хиляди пърхащи прилепи. Движеха се на тласъци между дърветата — странни, малки черни кавички на фона на тъмнолилавото небе. Бяхме летели с мишелови, но не и с прилепи.

— Те са бозайници като нас самите — казах аз.

По-близки ли ни бяха, отколкото птиците? Със сигурност не и по предпочитаната си храна — насекомите.

— Болят ме ушите — оплака се Тото.

— От ехолокацията е — обясни Иги. — Удивително е! Сега тихо, опитвам се да се съсредоточа.

Тото изпуфтя и се укроти.

Трите с Ръч и Ейнджъл допряхме върховете на крилата си и се завъртяхме в кръг подобно на пернати витла на перка.

Гази изскочи отнякъде и тупна Ръч по гърба с крило.

— Ти гониш! — извика той и се стрелна напред.

Зъба беше доста нависоко — изкачваше се в стръмна спирала, правеше завои, упражняваше техниките, които беше научил от мишеловите на запад. Виждаше се само когато минаваше пред луната.