Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 23

— Макс! — Газопровода потропа по вратата на моята стая.

Отворих. Косата ми все още беше мокра от дългия и невероятно горещ душ.

— Може ли да изляза навън? — попита той.

— Уха! Бях забравила какъв цвят е кожата ти — казах аз. — Почти бях приела, че естественият ти цвят е мърлявото.

Той ми се ухили.

— То беше за камуфлаж. Може ли да изляза?

— Да, хайде да излезем всички, тъкмо ще помогнем на Иги да се ориентира.

— Какво е това? Хангар за самолет? — попита Ръч.

Групичка дървета ни бяха попречили да видим голямата червена сграда от къщата. По време на огледа си се бяхме натъкнали на какво ли не.

— Това е обор — обясни Зъба.

Държах го под око. При първите признаци на умора щях да го изпратя обратно в къщата.

— Обор с животни? — попита Ейнджъл развълнувано.

Внезапно Тото залая, сякаш беше доловил някаква миризма.

— Явно, че да — отвърнах и го взех в ръце. — Слушай, ей! Стига лая! Ще изплашиш някого.

Тото като че се смръщи, но спря да лае — поне докато беше в ръцете ми.

— Конят най-отсам се казва Шугър — каза Ан и се приближи.

След като ни беше показала стаите и основните неща в къщата, ни пусна да се разхождаме на воля наоколо.

Наредихме се на прага на обора и вперихме очи в Шугър — светлосив кон, който ни разглеждаше с интерес.

— Прекрасен е — прошепна Ръч.

— Огромен е — вметна Газопровода.

— Голям е, но е кротък — каза Ан, извади морков от една кутия, подаде го на Ръч и кимна към коня. — Хайде. Обича моркови. Подай му го на разтворената си длан.

Ръч предпазливо пристъпи напред и подаде моркова. Можеше да пукне ребрата на човек с един добре премерен ритник, но пред коня едва не се разтрепери.

Шугър пое моркова нежно с устни и захрупа доволно.

Ръч се обърна към мен с грейнало лице. В гърлото ми заседна буца. Напомняхме типичните градски деца на излет в някоя ферма по някаква социална програма. Заобикаляха ни прекрасни пейзажи, въздухът беше свеж, имаше животни и…

— Имате още половин час — каза Ан и пое обратно към къщата. — Ще вечеряме в шест.

И, както щях да кажа, обилна храна. Беше невероятно.

Къде тогава беше уловката? Бях сигурна, че има такава.

23

— О, да! — възкликна Газопровода при вида на езерото. — Само да видите как ще се бухна вътре!

Езерото на Ан беше с размерите на футболен стадион, с тесен каменист бряг, обрамчен с папури и лилиуми.

Загледах се във водата подозрително в очакване от дълбините да изскочи местното чудовище, подобно на онова в Лох Нес. Добре де, може да ме обявите за непоправима параноичка, но тази идилия започваше да става подозрително зловеща. Например стаята ми беше съвършена. Съвършена! Макар че какво разбирах аз от съвършенство? Досега не бях виждала нищо съвършено в живота си.

И така, оглеждах идиличното езеро с присвити очи. Това поредното проклето изпитание ли беше?

— Сега нямаме време, Гази — казах и овладях нарастващата си тревога. — Но утре може да дойдем да поплуваме.

— Тук е просто прекрасно — обяви Ръч и се загледа в райските полегати хълмове, тайнствената сумрачна овощна градина, езерото (справка за подозренията — по-горе), малкото поточе, което се вливаше в него и наистина ромонеше тихо. — Сякаш сме в Райската градина.