Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 21

И излезе. Огледах ятото.

— Не знам какво ни чака, банда, но си дръжте очите отворени и винаги бъдете нащрек. — Обърнах се към Зъба. — Сигурен ли си, че можеш да се движиш?

Той повдигна рамене. Отново ми се стори отпаднал. Остави подноса до себе си.

— Разбира се.

Отпусна се обратно в леглото и затвори очи.

— Все пак Зник е Супермен — обади се Иги.

— Млъквай, Джеф — казах, но се усмихнах.

Поставих пръстите му на лицето си, за да усети.

20

— Брей, във Вирджиния било доста хубаво — казах на Газопровода, а той се ухили.

Вярно беше. Заобикаляха ни меки заоблени хълмове. По тях имаше километри гори, чиито дървета бяха обагрени в огнените краски на есента и се редуваха с развълнуваните зелени пасища, по някои от които дори пасяха коне. Беше страхотно.

Огромният джип на Ан успя да побере всички ни, а Зъба дори можеше да се изтегне през по-голямата част от пътя. Следях го — при всяко друсване стискаше зъби, но не се оплакваше.

Аз обаче имах проблем — заливаха ме същите съчетани със сърцебиене горещи вълни като миналата нощ. Дишах насечено и бях толкова изнервена, че имах чувството, че по цялото ми тяло пълзят насекоми.

Както седеше в скута ми, загледан през прозореца, Тото обърна черните си лъскави очи към мен, стана демонстративно, прескочи Зъба и се настани в Ейнджъл, сякаш ми казваше: „Не искам в теб, ако си толкова топла“.

— Майчице, вижте само — обади се Ръч и посочи през прозореца. — Чисто бял кон. Като ангел е. Какви са тези колела от слама?

— Бали сено — обясни Ан от предната седалка. — Навиват ги така, вместо да ги събират на купи.

— Толкова е красиво — продължи Ръч и взе да подскача на седалката до Ан. — Хълмовете са страхотни. Какво е това дърво с широките листа? Което е в най-различни цветове?

— Клен — отвърна Ан. — Той е сред най-пъстрите.

— Как изглежда къщата ти? — попита Ръч. — Бяла, с колони отпред? Като Тара? Гледала ли си филма?

— „Отнесени от вихъра“ — потвърди Ан. — Опасявам се, че къщата ми далеч не е като Тара. Живея в стара ферма, но поне имам двеста декара земя около къщата. Ще имате достатъчно място за игри. Почти стигнахме.

Двайсет минути по-късно Ан спря пред един портал и натисна копчето на някакво устройство. Портите от ковано желязо се отвориха и влязохме.

Зад нас порталът се затвори. Сетивата ми на мига минаха в режим на предварителна тревога.

Докато стигнем до самата къща мина почти цяла минута. Покритата с натрошени мидени черупки алея се виеше под красиви дървета, които събираха короните си над главите ни. Над колата плавно се сипеха червени и жълти листа.

— Е, пристигнахме — каза Ан и направи завой. — Надявам се да ви хареса.

Погледнахме през прозорците на колата. Къщата на Ан беше като картина. В долната част стените бяха от обли речни камъни, а нагоре бяха облицовани с дъски. Почти цялата фасада беше обрамчена с широка покрита веранда. Дворът бе заобиколен от големи храсти, по някои от които все още висяха увехналите цветове на хортензия.

— Отзад има езеро — каза Ан и спря на паркинга пред къщата. — Доста е плитко. Вероятно все още е топло и става за плуване — поне следобед. Хайде, слизайте.