Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 2

Зъба се плъзна плавно до мен.

— Добре ли си?

Крилете му бяха тъмни и почти беззвучни като самия него.

— За какво точно питаш? — Можеше да се интересува за главоболието ми, за чипа в ръката ми, за постоянния Глас в главата ми, за заздравяващата ми огнестрелна рана… — Бъди по-конкретен.

— След смъртта на Ари.

Дъхът заседна в гърлото ми. Само Зъба можеше да подходи толкова прямо към темата. Само той ме познаваше толкова добре, за да си позволи подобно нещо.

Докато се опитвахме да се измъкнем от Института в Ню Йорк, се бяха появили Заличители и Бели престилки — съвсем логично. За да не вземем случайно да се разминем без премеждия. Ако вече не знаете, Заличителите са подобни на вълци създания, които ни следват неотклонно по петите, откакто избягахме от лабораторията — или Училището, както я наричаме. Един от тях се казваше Ари. Бях се сбила с него — не за първи път, — но внезапно, без предупреждение, се озовах седнала на гърдите му, втренчена в безжизнените му очи и неестествено извития му врат.

Това се случи преди двайсет и четири часа.

— Беше въпрос на живот или смърт — каза Зъба спокойно. — Радвам се, че избра живота.

Въздъхнах тежко. За Заличителите да убият някого беше лесна работа — правеха го преспокойно, така че с тях човек трябваше да се държи по същия начин. С Ари обаче положението беше друго. Бях го разпознала — помнех го като малко дете в Училището. Познавахме се.

Освен това, да не забравяме и последния вик на баща му Джеб, който отекна след мен из тунелите под Ню Йорк:

„Уби собствения си брат!“

2

Ясно ми беше, че Джеб е долен лъжец и манипулатор, така че нищо чудно просто да се опитваше да ме измами. Мъката при вида на мъртвия му син обаче ми се бе сторила искрена. И въпреки че мразех и презирах Джеб, все пак чувствах огромна тежест в гърдите си.

Трябваше да го направиш, Макс. Все още действаш в името на общото благо. И не трябва да позволяваш нещо да ти попречи. Нищо не бива да те спира да изпълниш мисията си и да спасиш света.

Стиснах здраво зъби и си поех дъх през тях.

По дяволите, Глас, още малко и ще изръсиш, че покрай сухото изгаря и суровото.

Въздъхнах. Ами да — чувам Глас в главата си. Имам предвид друг глас освен собствения си. Убедена съм, че ако отворите речника на „откачалка“, ще видите моя снимка. Поредната забавна характеристика на това да си сбъркан мутант, дете птица.

— Искаш ли аз да го понося? — попита Ейнджъл и посочи кучето в ръцете ми.

— Не, няма проблем — отговорих.

Тото тежеше почти наполовина колкото нея — не знам как беше издържала да го носи толкова време.

— Сетих се — казах с усмивка. — Зъба може да го поеме.

С един-два по-силни удара на крилете се издигнах над Зъба и замахах в синхрон с него.

— Ето — казах и му подадох Тото. — Печелиш кученце!

По размери и вид Тото наподобяваше скоч териер. Отначало се размърда, но бързо се намести в прегръдките на Зъба и го близна леко. Наложи се да се ухапя по бузата, за да не се разсмея на изражението му.