Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 117

— Значи е време за закуска — казах и се опитах да си припомня тренировките. — Трябва ли да изведем… хм… кучето?

— Вече го направихме — обади се най-малкото дете.

Ейнджъл. Наклони глава на една страна, без да ме изпуска от поглед. Усмихнах й се широко. Малка откачалка. Не можех да проумея защо Макс си губеше времето с тези загубеняци. Щеше да й е толкова по-добре сама. Всеки от тях беше поредното гюле, приковано за нея, което я притегляше надолу. Да ги беше зарязала още в самото начало. Това обаче беше една от слабостите й — нуждаеше се от публика, от някой, който да й се възхищава. Да я държи за ръката и да й повтаря колко е велика.

Така де. В единия край на стаята имаше кухненски бокс. Влязох и сложих един тиган на котлона.

— Какво ще кажете за бъркани яйца? — казах и надникнах в хладилника.

— Ще ни готвиш?

Обърнах се. По-голямото тъмнокосо момче беше застанало пред мен и ме изучаваше с поглед.

— Не сте ли гладни?

— Не чак толкова — промърмори Газопровод.

Обърках се. Другото по-голямо момче, по-светлото, се изправи.

— Остави на мен. Гази, ти сипи сок. Ръч, извади картонените чинии.

— Та ти си сляп — казах аз.

Невъзможно беше да може да готви. Това някаква шега ли беше?

— Сериозно? Вярно ли? — каза онзи, Иги, саркастично, мина покрай мен и включи котлона. — Кой иска бъркани яйца?

— Аз — вдигна ръка Ръч, извади няколко картонени чинии и ги нареди на малката пластмасова масичка.

Бре! Явно не ми подобаваше да готвя, понеже бях водачът. Все пак реших да си намеря някаква работа, за да изглеждам убедително.

— Ръч? Ела да ти оправя косата. — Бръкнах в една от раниците в търсене на четка за коса. — Може да я вържем на две опашки, за да не ти влиза в очите.

Ръч — поредното тъпо прозвище — ме изгледа.

— Искаш да ми оправиш косата?

— Да.

Боже, какво правеше онази Макс по цял ден? Не готвеше, не оправяше косите на останалите. Явно просто лаеше команди, без дори да си мръдне задника!

— Ей, ти там, марш от леглото! — щракнах с пръсти на кучето, което просто ме изгледа.

— Защо да не седи на леглото? — попита Ейнджъл.

— Защото така казах — отговорих и започнах да реша косата на Ръч.

Настъпи тишина. Вдигнах поглед — останалите четири деца мутанти бяха вперили очи в мен. Така де, без слепеца, въпреки че и той беше обърнал лице към мен, от което ме побиха тръпки.

— Какво? — попитах.

124

Последното, което си спомнях, беше как ме отвличат от мотелската стая. Не, всъщност беше, че видях другата Макс там. Какво се беше случило? Бяха ни разменили? Защо?

Не можех да преценя дали съм будна, или спя. Дали съм жива, или мъртва. Премигнах няколко пъти, но ме заобикаляше плътна непрогледна тъмнина — без сенки, без неясни форми, без капчица светлина. Всички, с изключение на Иги, виждаме отлично в тъмното, така че при мисълта, че не можех да видя нищо, кръвта ми се смръзна.

Ослепяла ли бях? Като Иги? Дали не бяха експериментирали с очите ми?

Къде се намирах? Помня, че бях вързана и със запушена уста. И че загубих съзнание. Сега бях тук, но нямах ни най-малка представа къде беше „тук“.