Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 115

Гласът ми мълчеше от доста време и почти — почти — ми се искаше да се обади, за да даде някакви напътствия за целта на посещението ни тук.

Обаче бях решена, че няма да му се моля.

121

— Хайде, Иги, твой ред е — казах и бутнах в ръцете му малко шишенце с шампоан. — Това, че не виждаш, не е извинение за пластовете мръсотия по кожата ти.

Иги взе шампоана и Гази го упъти към вратата на банята.

Фланелката ми беше влажна на раменете от все още мократа ми коса. Бяхме се настанили в неуютна стая в „Туайлайт Ин“ — едно от онези места, в които непрекъснато се въртят нечисти сделки. Не се бяхме къпали, откакто напуснахме къщата на Ан, а и „Туайлайт Ин“ ни спечели и с наличието на платена пералня. Току-що бях донесла последната доза топли, сухи и чисти дрехи и ги бях изсипала на едно от двойните легла.

Почувствах се почти човек.

Това беше шега — усетихте, нали?

Ръч, Гази, Ейнджъл и Тото се бяха натръшкали на другото легло и гледаха телевизия. Малките бяха разпънали криле, за да ги изсушат. Седнах и бутнах част от прането към Зъба.

— Значи „Айтекс“ — рече той и взе да сгъва и прибира дрехите.

— Да. Познай кой беше производителят на праха за пране. Познай в чия бензиностанция спряхме. Познай кой е произвел безалкохолното, което пиеш.

Откакто започнах да обръщам внимание, виждах логото на „Айтекс“ навсякъде. Направо не беше за вярване — компанията явно присъстваше във всички сфери на живота. Досега просто не се бяхме замисляли за това и не го бяхме забелязвали.

Зъба безмълвно вдигна пред себе си чифт от дънките на Гази. На етикета отзад пишеше „Айтекс“.

— Това не ми харесва — казах тихо.

— Идиот такъв! — кресна Тото на телевизора. — Червената жичка! Червената!

— Явно са навсякъде — продължих аз. — По-лошото е, че като се замисля, се убеждавам, че са били навсякъде около нас през целия ни живот. Спомням си как Ейнджъл пие изкуствено мляко „Айтекс“ от бутилка „Айтекс“, обута в памперси „Айтекс“. Сякаш са превзели света, без никой да забележи.

— Някой го е забелязал — произнесе Зъба бавно, докато сгъваше една от ризите на Иги. — Някой в Училището го е забелязал поне преди четиринайсет години. И е създал теб, за да ги спреш.

Ето я отново съдбата ми, и пак ме удря в лицето.

— Създал е нас.

— Главно теб. Сигурен съм, че останалите сме просто резерва. — Зъба прозвуча нехайно, но определението не ми допадна.

— За мен не сте резерва — казах аз и пъхнах чифт боксерки в една от раниците.

Зъба ме удостои с една от редките си мимолетни усмивки.

Угасихме лампите рано. Лежах будна в леглото и размишлявах за „Айтекс“ — компанията, която щеше да взриви света. А моята мисия беше да го спася. Значи трябваше някак да се справя с „Айтекс“, да предприема нещо, да открия нещо, да им попреча да направят нещо.

Всичко това беше доста мъгляво, за да бъде „съдба“. Все едно някой да ми беше поръчал да изкача Еверест без карта и без екипировка. Плюс грижата за още петима души. Почувствах се безсилна и ме обзе странно усещане за самота, въпреки че ятото беше около мен. Заспах с надеждата на следващата сутрин да успея да измисля нещо.