Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 116
Джеймс Патерсън
Оказа се, че моята „сутрин“ започна в пълен мрак, с вързани ръце и крака и лепенка през устата.
122
От спящ режим мозъкът ми директно заработи на пълни обороти и на мига прогони паниката. Извих гръб с всички сили и се надигнах от пода. В същото време опитах да издърпам ръцете и краката си встрани, само за да установя, че са напълно обездвижени.
Лепенката заглуши вика ми. Затъркалях се наоколо с надеждата да се блъсна в някого или да счупя нещо, за да вдигна шум. Беше невероятно, че останалите все още спяха — обикновено се будехме и при най-лекия шум.
Два едри тъмни силуета се надвесиха над мен и се опитаха да ме вдигнат. Взех да се съпротивлявам с всички сили. Успях да забия коляното си в корема на единия, но без особен ефект. Другият просто седна отгоре ми и изкара въздуха от гърдите ми до последната молекула. Опулих очи и вдишах през носа с чувството, че съм на крачка от задушаването.
От доста отдавна не се бях чувствала толкова безпомощна. Мисълта ме подлуди. Зарязах здравия разум и се оставих на инстинктите на подивяло животно, което се бори за живота си. Реших, че ще убия похитителите си — бях готова на всичко, за да остана жива.
Дишах тежко, пищях беззвучно, а пластмасовата лента, която стягаше глезените и китките ми, оставяше резки по кожата ми. И бях все така безпомощна.
И все така неспособна да избегна черната качулка върху главата ми, неспособна да не вдишвам противната сладникава миризма, неспособна да попреча на съзнанието ми да се отдалечи и да ме остави в дълбоката студена тъмнина, където нямаше болка и страх, а само едно огромно нищо.
О, да, и още една лоша новина.
Явно се канеше да остане с ятото.
123
След като Заличителите премахнаха нисшата Макс от мотела, побързах да легна на мястото й и да се завия с одеялото. Затворих очи, убедена, че няма да заспя и за миг.
Бях много развълнувана — най-сетне се беше случило! Нямаше как да заспя… Сбогом, стара Макс, добре дошла, нова и подобрена Макс. Всичко вървеше по план.
— Ау!
Събудих се с вик от съня, че някакви извънземни ме заливат с вода.
Ръката ми блъсна нещо космато и топло, което на мига отскочи. Внезапно си спомних — имаха куче. Явно то ме беше облизало. Ама че гадост!
Премигнах сънено и се огледах. На дневна светлина мърлявата мотелска стая изглеждаше по-зле и от през нощта.
— Макс? — надвеси се над мен малкото русо момче. Газопровод, що за име!
— Ъ-ъ… Какво? — попитах.
— Гладен съм.
Представлението започва. Предстоеше да проверим доколко добре се справям с ролята на Максимум Райд.
— Добре — казах и станах.
Бях схваната и тромава от спането на пода. Най-сетне се бях озовала толкова близо до останалите, че ми беше трудно да не се втренчвам любопитно в тях. Действително се различаваха от Заличителите и от Ари. Не можех да си представя как търпяха самите себе си.
