Читать «Да целунеш звяра» онлайн - страница 22

— Ти знаеше, че не мога просто да избягам от теб, Шера — Кейн нямаше да отстъпи. Той беше точно пред лицето й, топлината на гнева и страстта му се обвиваше около нея, като невидими вериги, когато ръцете му стиснаха раменете й. — Проклета да си, знаеш, че не съм те предал.

Плътта му гореше от копнеж по нейната. Тя усещаше всеки отделен пръст, всяка клетка, когато влязоха в контакт с тялото й, и стана невероятно чувствителна. Шера се бореше да поеме достатъчно въздух, за да прочисти главата си, да засили самоконтрола си, но всичко, което можеше да подуши, беше Кейн и горещата му мъжка страст.

Младата жена се взря в него, поемайки уханието му, опиянена от внезапната непреодолима нужда да го докосне. Трепереше заради това, осъзна тя. Той се бе втренчил като нея, сякаш искаше да я разтърси. Очите му бяха присвити, гъстите мигли хвърляха сенки по бузите му и както обикновено, плътните чувствени устни бяха свити в тънка гневна линия. А тя искаше целувката му.

Езикът й туптеше, докато се отдръпваше от него. Можеше да усети хормона, разливащ се в устата й, когато препълнените жлези започнаха да се издуват и да изискват споделянето.

— Махни се от мен — Шера се опита да се отдръпне, да пренебрегне нуждата и глада, бушуващи в нея, и яростта, която се спотайваше точно под повърхността. — Ако ти пукаше, щеше да ме вземеш със себе си, както те помолих, Кейн, но вместо това ме остави — дори тя беше изненадана от гърления звук на гласа си, от суровата, нежелана болка, която отекна в него.

— Господи, мислиш ли, че не се мразя достатъчно заради това, Шера? — очите му бяха мрачни, изпълнени със собствените му болка и съжаление. — Смяташ ли, че не съм се молил буквално да се върна и да го променя? Да се уверя, че ти си излязла от там?

Кейн я освободи, сякаш не можеше да понася да я докосва повече. Пръстите му преминаха през късите кичури на гъстата му коса, докато издишваше накъсано. Бореше се за контрол точно толкова, колкото и тя.

— Виж, Кейн — Шера се премести назад, опитвайки се да диша, въпреки емоциите, които препускаха в нея и се изливаха към него. — Прекалено е късно, да се върнем назад, и прекалено много неща се случиха, за да вървим напред…

— По дяволите — изръмжа той, взирайки се в нея неумолимо. — Мислиш ли, че те търсих през всичките тези години, рискувайки своя живот и тези на семейството си, и се докарвах до лудост, за да можеш ти да ме разкараш, сякаш нищо от това няма значение? — в нощта отекна суровия му смях. — Аз не мисля така, бейби. И смятам, че и ти много добре знаеш, че това няма да се случи. В противен случай нямаше да бягаш в обратната посока, като уплашено малко котенце всеки път, когато се приближа.