Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 90

Марк кимна.

— Голяма ли е опашката горе?

— Да, сър, сигурно.

Асансьорът пристигна на етажа на галерията и служител от охраната нареди Марк на опашка зад тълпа зяпнали посетители.

— Извинете, сър — каза той, — имам многократен пропуск за галерията и съм студент от Йейл, който работи върху едно изследване. Може ли да ме вкарате вътре по някакъв начин?

Служителят кимна с разбиране.

След няколко минути Марк вече седеше вътре. Виждаше едва част от залата. Сенаторите бяха разположени в полукръг около председателя. Дори когато някой говореше, сенатори и техни помощници се разхождаха насам-натам и създаваха впечатлението, че важните решения се вземат шепнешком, а не чрез драматични дебати.

Законодателната комисия бе одобрила законопроекта още преди две седмици след продължителни обсъждания. Камарата на представителите вече бе приела аналогичен закон, който трябваше да се съгласува с по-строгата версия, предложена от Сената.

Говореше сенаторът Декстър. „Бъдещият ми тъст?“, запита се Марк. Определено не приличаше на убиец, но кой ли изглеждаше такъв? Дъщеря му бе взела от него прекрасната си черна коса, макар неговата да бе побеляла по слепоочията. „Но не и колкото би трябвало“, помисли си Марк. „Това е суетата на политиците.“ Черните й очи също бяха неговите. С повечето от околните се държеше доста надменно, потропваше по банката с дългите си пръсти, за да подчертае думите си.

— При обсъждането на този законопроект ние подминахме изключително важен, може би критичен фактор. И това е принципът на федерализма. През последните петдесет години федералното правителство узурпира голяма част от правата на щатите. Очакваме президентът и Конгресът да решат всичките ни проблеми. Основателите на Съединените щати никога не са възнамерявали централното правителство да разполага с толкова много власт. А една огромна и многолика страна като нашата не може да бъде управлявана демократично, изхождайки от тази база. Да, ние всички искаме да намалим престъпността. Но има престъпления и престъпления. Конституционната ни уредба мъдро е предоставила въпроса за контрола върху престъпността в ръцете на щатската и на местната юрисдикция, с изключение на онези закони, свързани с федералните престъпления, които наистина са от национално значение. Но престъпленията, извършени с оръжие, са от местно значение. Срещу тях трябва да се борим на местно ниво. Единствено на щатско и местно ниво могат да бъдат разбрани мисленето на хората и специфичните особености на проблемите на престъпността.

— Зная, че някои от моите колеги ще оспорят тезата ми с аргумента, че след като изискваме регистрация на колите и на шофьорите, трябва да регистрираме и оръжията. Но, господа, няма национален закон за регистрирането на автомобилите или на шофьорите. Това се решава на щатско ниво. Всеки щат би трябвало сам да реши, като вземе предвид интересите на своите граждани, кое е разумно и необходимо.

Сенаторът Декстър говори двадесет минути, преди да отстъпи мястото си на председателстващия, който днес бе сенаторът Хаякава. Сетне говори Бей, последван от висок синеок мъж. „Не е член на някой екип“, помисли си Марк. Бившият сенатор от Калифорния Джон Тъни. Какво, по дяволите, прави тук? Тъни и Едуард Кенеди са живели в една стая, докато са следвали право в Университета на Вирджиния. Синът на Тъни носеше името на кръстника си — Едуард Кенеди. Тъни бе изразен привърженик на мерките за контрол върху оръжията, преди да отстъпи пред републиканеца Хаякава в оспорваните избори през седемдесет и шеста. Навремето бе член на законодателната комисия. „Какво търси Тъни тук?“, почуди се Марк. Просто помага на Бей? Двама приятели на Кенеди. Бей измъкна Кенеди при самолетна катастрофа, спаси му живота, не може да има нещо общо със заговор за…