Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 86

— Недей, Марк. Прибери се вкъщи и си почини. Аз съм един уморен стар човек, но бих желал в четвъртък вечерта да видя тези копелета зад решетките. За твое добро се моля Декстър да не е замесен. Но бъди нащрек, Марк. Любовта може да е сляпа, но да се надяваме, че не е глуха и глупава.

„Много голям човек“, помисли си Марк.

— Благодаря ви, сър. Ще се срещнем в сряда сутринта.

Марк изкара безшумно колата си от гаража на ФБР. Беше изтощен. От Безименния нямаше и следа. Погледна в огледалото за обратно виждане. Следеше го син форд, този път, без да се крие. Как може да бъде сигурен на чия страна са те? След три дни можеше да разбере. След седмица вече щеше да знае всичко или нищо. Дали тогава президентът щеше да бъде жив?

Саймън, който още дежуреше на входа, се ухили весело.

— Успя ли, човече?

— Не съвсем — отвърна Марк.

— Ако си отчаян, мога да повикам сестра си.

Марк се опита да се засмее.

— Щедро предложение, но не днес, Саймън.

Подхвърли му ключовете за колата и се насочи към асансьора. Влезе в апартамента си, заключи, пусна резето и отиде в спалнята. Съблече ризата и свали вратовръзката, взе телефона и бавно набра седемте цифри. Отвърна му нежен глас.

— Още ли си будна?

— Да.

— Обичам те.

Марк затвори телефона и заспа.

8:04

Телефонът звънеше, но Марк все още спеше дълбоко. Продължаваше да звъни. Накрая се събуди и погледна часовника: 8:05. По дяволите, сигурно директорът го търси. Не, тази сутрин нямат среща, нали така се бяха разбрали? Грабна слушалката.

— Буден ли си?

— Да.

— И аз те обичам.

От другата страна се чу изщракване. Добро начало на деня, макар че ако Елизабет знаеше, че ще го посвети на проучване на баща й… А директорът почти сигурно проучваше нея.

Марк стоя под студения душ, докато се разсъни напълно. Когато го събудеха внезапно, винаги му се искаше да си доспи. „Другата седмица“, обеща си той. Другата седмица — тогава трябваше да свърши страшно много неща. Погледна часовника: 8:25. Включи телевизора, за да провери дали не е пропуснал нещо важно по света. Самият той можеше да разкаже история, която да накара Уолтър Кронкайт да падне от стола си в Си Би Ес. Какво говореше този…?

… и сега едно от най-големите постижения на човечеството. Първите снимки на планетата Юпитер, направени от американски космически апарат. Хронология на създаването му, но първо едно съобщение от „Джел-О“ — специална храна за специални деца.

Марк се разсмя и изключи телевизора. Юпитер и „Джел-О“ можеха да почакат до следващата седмица.

Тъй като вече закъсняваше, реши да вземе метрото от станция „Уотърфрант“, която бе съвсем близо до дома му. Ако бе станал рано и бе шофирал по пустите улици, щеше да бъде съвсем друго, но сега, в осем и половина, целият път бе изпълнен от гъста върволица коли. Метрото във Вашингтон бе достигнало центъра през хиляда деветстотин седемдесет и шеста. През осемдесета повечето от отдалечените станции вече бяха завършени.

Входът бе означен с бронзов пилон, увенчан със светещо „М“. Марк стъпи на ескалатора, който го пое от улицата и го свали на междинното ниво. Тунелообразната станция му напомняше за римска баня, сива и мрачна, със сводест таван с шестоъгълни елементи. Шейсет цента. Цената на билета в час пик. А трябваше да направи и смяна. Седемдесет и пет цента. Марк порови в джобовете си за дребни. В нито един автобус или влак на метрото във Вашингтон не връщат ресто, защото шофьорите или контрольорите са лесна плячка за обирджиите. „Да не забравя да се запася с десетачета, когато отида в Бюрото“, помисли си той, когато стъпи на друг ескалатор и слезе на перона. В най-натовареното време, от шест и половина до девет сутринта, влаковете пристигаха на всеки пет минути. Светлините по платформата започнаха да мигат — знак, че влакът пристига. Вратите се отвориха автоматично. Марк се присъедини към тълпата в ярко осветения вагон и пет минути по-късно чу по уредбата да обявяват „Гелъри плейс“. Слезе и зачака влака от червената линия. Зелената линия му вършеше добра работа сутрин, когато отиваше във Вашингтонското бюро, но за да стигне до Капитолия, трябваше да направи смяна. След още четири минути слезе на обляната от светлина „Юниън стейшън“ — оживения команден пост за автобуси, влакове и метро във всички посоки на Вашингтон и извън него. Той функционираше по-добре, отколкото бяха предричали критиците му през седемдесет и седма. „Дирксен билдинг“ — административната сграда на Сената се намираше три преки по-надолу по Първа улица, на ъгъла с „Конститюшън“. „Пътуването бе бързо и безпроблемно“, помисли си Марк, когато излезе на Конститюшън авеню. „Защо ли въобще използвам кола?“