Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 65

— Кой супермаркет, мисис Казефикис?

— „Уитън“. Надолу по улицата.

— Кога направихте това?

— Снощи, към шест часа.

Марк осъзна, че няма време за губене. Ако вече не е късно.

— Мисис Казефикис, сега ще дойде един мъж, мой колега и приятел. Ще ви помоли да опишете любезния свещеник, който ви е дал парите. Ще ни помогнете много, ако си спомните повече подробности. Не се тревожете, защото ще направим всичко възможно, за да ви помогнем.

Марк се поколеба, извади портфейла си и й подаде двадесет долара. Тя се усмихна за първи път.

— А сега, мисис Казефикис, бих желал да ми направите една услуга. Ако православният свещеник ви посети отново, не му споменавайте за разговора ни и ми се обадете на този телефон.

Марк й подаде картичката си. Ариана Казефикис кимна, но уморените й сиви очи го проследиха, докато отиваше към колата. Не бе разбрала нищо. Не знаеше на кого да вярва: та нали и двамата й бяха дали по двадесет долара?

Марк спря на паркинга пред супермаркет „Уитън“. Огромен надпис на витрината съобщаваше, че вътре продават каси студена бира. Над витрината бе разположен синьо-бял картонен макет на купола на Капитолия. „Пет дни“, помисли си Марк. Влезе в магазина. Беше малка семейна фирма, а не част от верига. Покрай едната стена бяха наредени бутилки бира, покрай другата — вино, а между тях — четири реда консервирани и замразени храни. По протежение на стената в дъното се простираше щанд за месо. Месарят, изглежда, сам ръководеше магазина. Марк се насочи към него и още преди да го приближи, попита:

— Може ли да видя управителя?

— По каква работа? — Месарят присви презрително очи.

Марк показа служебната си карта.

Месарят сви рамене и извика:

— Хей, Флавио. Търсят те от ФБР.

Секунди по-късно на вратата отляво на щанда за месо се появи управителят — едър, червендалест италианец.

— Да? С какво мога да ви бъда полезен, мистър ъ-ъ…

— Андрюз от ФБР. — Марк отново показа служебната си карта.

— Да, добре. Какво желаете, мистър Андрюз? Аз съм Флавио Гуида. Аз съм собственикът. Магазинът ми е добър, не лъжа клиентите…

— Да, разбира се, мистър Гуида. Просто се надявам да ми помогнете. Разследвам случай за кражба на пари. Имаме основание да смятаме, че вчера в супермаркета ви е било платено с открадната двадесетдоларова банкнота и бихме искали да я проследим.

— Ами, събирам оборота всяка вечер — каза управителят. — Заключвам го в сейфа и рано сутринта го внасям в банката. Трябва да е изминал един час…

— Но днес е събота.

— Няма проблем. Банката ми работи в събота до обяд. Съвсем близо е.

Марк реагира бързо.

— Бихте ли ме придружили до банката, мистър Гуида?

Гуида погледна първо часовника си, сетне Марк.

— Добре. Само една минута.

Извика на някаква жена в склада да наглежда касата. Двамата с Марк отидоха до ъгъла на „Джорджия“ и „Хикърс“. Гуида бе очевидно възбуден от цялата история.

В банката Марк незабавно отиде при главния касиер. Парите били предадени преди повече от трийсет минути на една от касиерките, мисис Таунзенд. Те все още не били сортирани. Щяла да го направи всеки момент. Не й останало време, извини се тя. „Не се извинявай“, помисли си Марк. Оборотът на супермаркета за деня бе над пет хиляди долара. Двайсетдоларовите банкноти бяха двайсет и осем на брой. Всемогъщи боже, директорът щеше да го разкъса на парчета или по-точно специалистите по дактилоскопия. Марк преброи двайсетдоларовите банкноти с помощта на ръкавици, донесени му от мисис Таунзенд, и ги отдели настрана. Подписа се за тях и подаде разписката на главния касиер, като го увери, че ще му бъдат върнати съвсем скоро. Появи се управителят на банката, който взе разписката и пое нещата в свои ръце.