Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 63

Въпросът завари Марк неподготвен. Зад очилата се криеше остър ум. Да излъже свещеник, православен или някакъв друг, му изглеждаше някак си по-лошо от обичайните лъжи, с които прикриваше Бюрото.

— Абсолютно никаква — отвърна Марк. — Просто една ужасна автомобилна злополука.

— Просто едно странно съвпадение? — насмешливо попита отец Грегъри, като се взираше през очилата си. — Така ли? — В гласа му прозвуча същото съмнение, което бе изразил и Грант Нана.

Продължи:

— Има още нещо, което искам да споделя. Макар и да е трудно да си спомня какво каза мъжът, когато ми се обади да не ходя в болницата, почти съм сигурен, че той е добре образован. Убеден съм — поради начина, по който се справи — че е професионалист, но не знам какво означава това. Просто изпитвам странното чувство, че и преди е провеждал подобни разговори. В него имаше някакъв професионализъм.

Отец Грегъри повтори:

— В него имаше някакъв професионализъм.

Същите думи повтори и Марк, докато караше към дома, в който бе отседнала мисис Казефикис. Това бе дом на приятел, същият, който бе приютил ранения й съпруг.

Марк се движеше по Кънектикът авеню, мина покрай „Вашингтон Хилтън“ и Националния зоопарк и навлезе в Мериленд. Кънектикът авеню премина в Юнивърсити булевард и Марк се озова в Уитън — градче сателит, с магазини, ресторанти, бензиностанции и няколко жилищни блока. Докато чакаше на червен светофар близо до Уитън плаза, Марк разлисти бележника си. Елкин стрийт, 11501. Търсеше Блу Ридж Менър. Хубаво име за групата ниски триетажни, поостарели тухлени сгради покрай Блу Ридж и Елкин стрийт. Като наближи номер 11501, Марк потърси място за паркиране. Нямаше късмет. Поколеба се за момент, сетне реши да спре пред пожарния кран. Закрепи внимателно микрофона на радиостанцията над огледалото за обратно виждане, така че всеки полицай да разбере каква е колата.

Ариана Казефикис избухна в сълзи при вида на значката на Марк. Оказа се, че нейният английски е далеч по-добър от този на мъжа й. Вече била разпитана от двама полицаи. Казала им, че не знае нищо. Първо дошъл един любезен мъж от Вашингтонската полиция, който й съобщил за случилото се, и бил много внимателен, после — лейтенант от отдел „Убийства“, който бил по-нелюбезен, и настоявал да научи неща, за които тя нямала никаква представа, а сега идвал и агент на ФБР. Съпругът й никога не бил имал неприятности и тя не знаела кой е стрелял по него и защо го е направил. Той бил мил, безобиден човек. Марк й вярваше.

Мисис Казефикис изглеждаше зле, въпреки че бе само на двадесет и девет години, занемарена, несресана, а сивите й очи бяха пълни със сълзи. В продължение на два дни беше плакала и това бе оставило следи по лицето й. Двамата с Марк бяха почти на една възраст. Тя нямаше родина, а сега вече нямаше и съпруг. Какво щеше да стане с нея? Дори и да се чувстваше понякога самотен, Марк поне бе по-богат от тази бедна жена. Увери я, че на първо време няма от какво да се страхува, че лично ще говори със Службата за имигранти и с някого от „Социални грижи“, за да й осигури някакъв доход. Това, изглежда, я ободри и поотпусна.