Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 46

За разлика от Тони, Ксан не недоволстваше срещу останалите. Просто не мислеше за тях. Бяха го наели с негово съгласие за изключителна работа, за която щяха да му платят добре, и която най-после щеше да бъде отмъщение, макар и частично, за обезобразените тела на жена му и на дъщерите му. Ролята на останалите в операцията бе помощна, второстепенна. При положение че я изиграеха с минимум глупави грешки, той щеше да изпълни своята безупречно и след няколко дни щеше да се върне в Ориента — Банкок, Манила или може би Сингапур. Ксан не бе решил. Когато всичко свърши, щеше да има нужда — и щеше да е в състояние да си го позволи — от продължителна почивка.

Третият човек в стаята, Ралф Матсън, бе може би най-опасният сред тях. Висок един и осемдесет и осем, широкоплещест, с голям нос и масивна брадичка, бе най-опасен, защото бе високоинтелигентен. След петгодишна служба като специален агент на Федералното бюро за разследване, използвайки като повод смъртта на Хувър, бе открил лесен начин да се измъкне от Бюрото — вярност към шефа и тям подобни глупости. Преди да напусне, бе усвоил достатъчно, за да се възползва от всичко, на което го бяха обучили. Бе започнал с шантажи на дребно — хора, които не искаха досиетата им във ФБР да станат обществено достояние. Сега обаче се бе заел с по-значителни неща. Не се доверяваше никому — Бюрото го бе научило и на това — особено на глупавия макаронаджия, който при натиск можеше да оплете конците, нито пък на мълчаливия жълтолик наемен убиец с дръпнати очи.

Вратата се отвори. Тримата се обърнаха — трима души, свикнали с опасностите, които трудно можеха да бъдат изненадани. Отпуснаха се, щом видяха двамата мъже, които влязоха.

По-младият пушеше. Седна начело на масата, както подобава на председател; другият се настани до Матсън, отляво на председателя. Кимнаха си, нищо повече. По-младият, Питър Никълсън, според регистрационната му карта на гласоподавател, и Пьотър Николаевич, според свидетелството за раждане, приличаше на достопочтен президент на преуспяваща компания за козметика. Костюмът му бе от „Честър Бари“, обувките от „Чърч ъф Лондон“, вратовръзката — от „Тед Лапидус“. Криминалното му досие не разкриваше нищо. Затова и седна начело на масата. Той не смяташе себе си за престъпник; просто желаеше да запази статуквото.