Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 114

Марк влезе в асансьора и натисна бутона, но и О’Мали успя да влезе. Марк отвори вратата и излезе. О’Мали го последва с безизразна физиономия. Третият не помръдна. „Сигурно работят заедно.“ Марк скочи бързо в асансьора и натисна силно бутона за затваряне. Вратата започна да се затваря ужасно бавно, но О’Мали вече бе направил две крачки и не успя да го последва. Когато вратата се затвори, Марк се усмихна. Бе се отървал от двама — единият стоеше безпомощен на партера, другият пътуваше към последния етаж, а самият той слизаше към сутерена с третия.

О’Мали и Пиърс Томпсън се срещнаха на петия етаж. Бяха останали без дъх.

— Къде е? — извика О’Мали.

— Как така „къде е“? Мислех, че си с него.

— Изгубих го на партера.

— По дяволите, значи може да е навсякъде! Този умник на чия страна си мисли, че сме? Кой ще каже на директора?

— Не и аз — отвърна О’Мали. — Ти си старши, ти му кажи.

— В никакъв случай. Да оставим онова копеле Матсън да обере лаврите — можеш да бъдеш сигурен, че не го е изпуснал. Поеми първите четири етажа, аз ще поема горните. Обади се веднага щом го откриеш.

Когато асансьорът слезе в сутерена, Марк остана вътре. Третият излезе и сякаш се поколеба. Марк натисна бутона за затваряне на вратата. Вратата се подчини на командата. Сега вече беше сам. Опита се да накара асансьора да подмине и партера, но безуспешно; някой искаше да се качи. Помоли се да не е някой от тримата. Трябваше да рискува. Излезе веднага щом вратата се отвори. Не се виждаха никакви агенти, никой не зяпаше плаката на „Медикеър“. Втурна се към въртящата се врата в другия край на коридора. Дежурният от охраната го изгледа подозрително и сложи ръка на кобура си. Марк мина през вратата, излезе навън и продължи да тича. Огледа се. Всички вървяха спокойно, никой не тичаше. Беше успял.

Пенсилвания авеню. Марк лавираше в потока от коли сред свирещи гуми и гневни псувни. Стигна паркинга, влезе в колата си и затършува за дребни пари в джобовете си. „Защо правят панталони, в които да не можеш да си пъхнеш ръцете, когато си седнал?“ Плати квитанцията и се насочи към Джорджтаун — и към Елизабет. Погледна в огледалото за обратно виждане. Нямаше нито един форд. Беше успял. Беше сам. Усмихна се. Поне веднъж бе надхитрил директора. Мина през кръстовището на „Пенсилвания“ и Четиринайсета точно когато светлините се сменяха. Започна да се отпуска.

Един черен буик мина на червено. Добре че наоколо нямаше полицай.

Когато Марк пристигна в Джорджтаун, отново стана напрегнат — напрежение, свързано с Елизабет и с нейния свят, а не с директора и с неговия свят. Когато натисна звънеца на входната врата, сърцето му биеше силно.

Отвори му Елизабет. Изглеждаше измъчена и уморена. Не каза нито дума. Марк я последва в хола.