Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 115

— Съвзе ли се от катастрофата?

— Да, благодаря. Откъде знаеш за нея? — попита тя.

Марк реагира бързо.

— Обадих се в болницата. Те ми казаха.

— Лъжеш. Никой от болницата не знае, а и аз си тръгнах, след като баща ми ми се обади.

Марк не можеше да я погледне в очите. Седна и впери поглед в килима.

— Аз… не искам да те лъжа, Елизабет. Моля те, недей.

— Защо следиш баща ми? Ти му се стори познат, когато се срещнахте в „Мейфлауър“. Присъствал си на заседанията на неговата комисия, наблюдавал си дебатите в Сената.

Марк не отвърна нищо.

— Добре, не ми обяснявай. Не съм сляпа. Сама ще си направя изводите. Аз съм част от твоята задача. Божичко, работиш до много късно, нали, агент Андрюз? За човек, който трябва да подмамва дъщерите на сенаторите, ти си доста несръчен. Колко дъщери прелъсти тази седмица? Колко мръсотия изрови? Защо този път не опиташ със съпругите им? Момчешкият ти чар може да им подейства по-силно. Макар че трябва да призная, успя да ме заблудиш, лъжливо копеле!

Въпреки неимоверното усилие да запази леденото спокойствие, с което бе започнала атаката, Елизабет прехапа устни. Гласът й я подведе. Марк все още не можеше да я погледне. Чу яростта и мъката в гласа й. След секунда чувствата й отново бяха скрити зад ледена броня.

— Моля те, иди си, Марк. Веднага. Надявам се никога да не те видя. Може би така ще възвърна част от самоуважението си. Просто си иди; потъни обратно в тинята.

— Това не е вярно, Елизабет.

— Зная, ти си нещастен, оклеветен и ме обичаш. В живота ти няма друго момиче — горчиво продължи тя. — Поне докато се прехвърлиш на друг случай. Върви и намери нечия друга дъщеря, която да прелъстиш с лъжите си за любов.

Марк не можеше да я обвинява за реакцията й. Но отчаяно искаше да й обясни всичко. Как можеше да очаква да му се довери, след като и той самият бе разкъсван от подозрения, съмняваше се в нея, съмняваше се дали ще повярва…

— Елизабет, това не е вярно. — Щеше да я загуби.

— О, много сте убедителен, мистър Андрюз. Не е вярно, че проучвахте баща ми. Не е вярно, че в същото време излизахте с мен. Не е вярно, че…

— Не е вярно. Обичам те — каза Марк, — но не мога да го докажа.

— Само ме лъжеш. Работиш против баща ми и очакваш да ти повярвам, че ме обичаш? Намери си някоя друга. — Тя се строполи на стола. — Върви си, за бога, върви си!

Марк искаше да я докосне, да я прегърне и да й обясни всичко, но знаеше, че не може да каже нито дума. След двайсет и четири часа щеше да й каже — щеше да й каже какво? — дали тя щеше да го изслуша? Отиде до вратата и излезе тихичко. Бе доволен, че Елизабет не виждаше лицето му. Беше я загубил.

Стигна до дома си като в мъгла. Пътниците в колата, която го следеше, бяха нащрек. Когато пристигна, Марк остави ключовете на Саймън и се качи в асансьора.

Черният буик бе паркиран на стотина метра от сградата. Двамата мъже виждаха светлината в апартамента на Марк. Той набра седемте цифри на номера на Елизабет, но остави слушалката и изгаси лампата. Единият от мъжете в буика запали нова цигара, погълна дима и погледна часовника.