Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 96

— Тогава бъди глупак.

Още известно време Фико се взираше внимателно в Роберто.

— Ще си помисля.

— Мисли.

Разделиха се. Роберто тръгна към колата с надеждата, че инстинктът не го е подвел.

Двадесет и едно

Студеният вятър нахълта в лимузината с Роберто и Бренди се смрази повече, отколкото през последния час — а това означаваше нещо. Когато Мосимо прикова Роберто към стената и насочи пистолет към главата му, тя се беше опитала да изпищи. Но едно от момичетата, която я имаше, я нямаше шестнайсет години, й беше запушила устата с ръка и беше казала:

— Недей. Ако се разпискаш, със сигурност ще го утрепят. Мълчи.

На Бренди й пареше под краката да излезе от „Рицарите на Колумб“, а не можеше да си тръгне. Разбира се, нищо не й пречеше да изтича през вратата, но по някаква необяснима причина и през ум не й мина да зареже Роберто.

Как бе станало така, че отговаряше за живота на крадец на диаманти, който си търсеше белята?

Затова, когато Роберто се намести до нея и колата гладко потегли, тя му се озъби:

— Ти май си супергерой с черен колан. Не можа ли да набиеш задника на Мосимо на чучура на някой чайник?

Роберто я гледаше така, сякаш съжалява, че я познава. От гърдите му се откъсна покъртителна въздишка.

— В такива мигове осъзнавам защо Фосера си имат празноглавки за любовници. Умните жени са адски досадни.

— Знаех си! Можеше да го натикаш в девета глуха. Защо си затрая? — Тя стисна китката му и усети ширината, мускулите, сухожилията.

— Случайно да забеляза броя на спортните якета? И броя на кобурите под спортните якета?

— Да. — Ала кой знае защо неговите думи й прозвучаха малко фалшиво. Този мъжкар беше допуснал някакъв стар шишко да го прави на палячо. Беше отишъл там със съзнанието на какво ще го подложи Мосимо и бе изтърпял унижението безропотно.

На Бренди й се струваше, че не е наясно с всички факти.

Очевидно бе така. Роберто не й се доверяваше и това трябваше да я радва. По този начин, когато се изправеше на разпит в съда, искрено щеше да отрече, че знае каквото и да било за престъплението.

Тя се сгуши на седалката.

— Какво стана, след като той махна пистолета от бузата ти?

— Видях, че идваш да ме спасиш, и едва не получих инфаркт. Ти нормална ли си? — Обикновено спокойният тон на Роберто сега беше груб. — Даваш ли си сметка на какво са способни тези хора?

Неговата агресивност я уплаши. Разтревожи я. И някак си я… възбуди.

— Давам си сметка. Добре де, защо отидохме там?

— Ако отново ме видиш загазил, да не си посмяла да ме спасяваш.

— Значи допускаш, че преспокойно ще оставя някой да те застреля? — Тя също повиши тон.

Нюби погледна в огледалото за задно виждане. Навярно ги беше чул през стъклената преграда.

— Какъв е смисълът и теб да застрелят?

— Поне няма цял живот да се упреквам в малодушие!

— Мътните да те вземат, жено! — Роберто я грабна в обятията си, сякаш повече не издържаше да са разделени. — Изплаши ме зверски. Не знаеш ли, че светът е пълен с акули, мошеници и кучи синове?

— Да, един такъв е поставен под мое попечителство!

Той я целуна.

Бренди очакваше това, откакто го напусна в неделя вечерта. Всеки миг, докато беше с него, вдишваше миризмата му, слушаше гласа му, улавяше го да я гледа, копнееше да го вкуси пак. Сега се опияни от неговата разгорещеност, от своята възбуда, от движението на лимузината, която ги отвеждаше към място, където ги чакаше приказва феерия.