Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 95
Кристина Дод
Пътьом Роберто размаха пръст към Бренди.
За своя изненада тя незабавно му се подчини и бързо отиде при него. Улови го за ръката и двамата стигнаха до гардероба.
— Поздравления, откри начин гарантирано да откликвам на всичките ти команди. Бях готова на всичко, за да се махна от онези кокони.
Роберто се засмя хитро, взе палтата им и даде на гардеробиерката солиден бакшиш.
— Ужас, а?
— Ужас е слаба дума. — Бренди го остави да увие шала около врата й. — Знаеш ли, че било възможно цели двайсет минути да се обсъжда бразилската коламаска?
— Как ли пък не! За такова нещо не ми се мисли и една минута. — Той се напъха в палтото си и я хвана под ръка. Заедно излязоха навън. Не бяха направили и две крачки, когато ги лъхна миризмата на тютюн. Роберто се закова на място. Бренди продължи да върви.
— Да, като обект на интерес коламаската се нарежда между акрилните нокти и пилингът с киселина… — Тя се обърна назад. — Какво има?
Фико излезе от сенките, стиснал цигара между пръстите си.
— Роберто, радвам се да те видя. И теб също. — Той кимна на Бренди. — Студено е за клечка като теб.
— Бренди. — Роберто посочи с палец лимузината.
— Колкото и да е тъжно, започвам да свиквам. — Бренди измарширува нататък.
Мъжете я изпроводиха с поглед. Щом Нюби й отвори вратата и й помогна да влезе, Фико се обади.
— И тъй, човече, чули предложението на Мосимо?
— Има си хас. — Какво ли си беше наумил Фико?
— Ясно ти е, че не си длъжен да се съгласяваш.
— Напротив. Много обичам дядо си.
Фико се приближи.
— Аз мога да предпазя дядо ти.
— Прекалено голямо обещание предвид репутацията на Мосимо.
— От мен Мосимо винаги ще има много здраве.
Това хем не беше отговор, хем беше отговорът, от който Роберто се нуждаеше.
— За хонорар Мосимо ми обеща рубин.
— Мъртъвците не могат да събират дълговете си.
— Значи смята да ме убие, след като му занеса диаманта? — Роберто вече го знаеше, но думите на Фико потвърдиха подозренията му. Фико искаше да заеме мястото на Мосимо. Щеше да направи каквото трябва, за да осуети кражбата.
— Казвам ти, че е по-добре да се скатаеш.
Кофти работа. По-кофти, отколкото Роберто беше предполагал, защото
— Ех, Фико, като знам, че Мосимо планира да ме убие, само се нахъсвам.
Фико захвърли цигарата си.
— Тогава прави каквото искаш. Но да не кажеш, че не съм те предупредил.
— Не, няма да кажа, че си ме предупредил. Всъщност тази вечер изобщо не сме се виждали. Срамота е, че сме се разминали. — Роберто си свали ръкавицата и му подаде ръка.
Фико се взря в протегнатата длан и стисна Роберто за лакътя. Роберто стори същото и двамата мъже силно се здрависаха — веднъж.
Напук на всичко Фико му беше симпатичен. Той жадуваше власт, но не защото обичаше да причинява болка. Фико обичаше печалбата.
Роберто рискува и се приведе към него:
— Довери ми се. Фико, довери ми се.
Фико внимателно се взря в изражението на другия мъж.
— И каква ще ми е далаверата?
— Точно каквато искаш, Фико. Довери ми се.
— Само глупак би хванал вяра на друг, освен себе си.