Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 60

Той внезапно изникна иззад ъгъла.

— Какво правиш тук? — Стисна я отново за ръката и я спря. В този момент Нюби изникна с лимузината и Роберто я забута към колата.

— Няма ли да спреш да ме буташ? — озъби се тя.

— Насочвам те. — Той не изчака шофьора да излезе и да й отвори вратата. Лично я „насочи“ вътре. Отпусна се на седалката до нея, затвори вратата и колата потегли.

— По дяволите, Бренди, казах ти да не мърдаш.

— Много мразя да ми казват какво да правя. — Беше й омръзнало да се разпореждат с нея, да я побутват и да я използват като изкупителна жертва.

Сигурно нещо в решително извитите й устни му подсказа, че е прекалил, защото промърмори само:

— Хм. Да. Ще го запомня. — Взе пликчето от ръката й. — Добро момиче. Още не си излапала наденичките.

— Радвам се, че съм направила нещо както трябва. Не мога да вървя сама, Глен ми прочете конско, че не съм те „държала под контрол“ — тя оформи кавички с пръстите си, — онези типове не повярваха, че съм адвокатка, а… — Млъкна. Сигурно бе уморена. За малко не зачекна темата за прекарания заедно уикенд.

— Когато огладнееш, ставаш сприхава — отбеляза той.

— Не е вярно. — Въпреки че уханието на надениците, лука и зелето бе непоносимо изкусително, а това, съчетано с облекчението, че тя и Роберто са в безопасност, накара стомаха й да изкурка.

Той издърпа поднос от една скрита жабка встрани и го положи на скута й. Отвори плика й и подаде едната порция.

— Хайде, хапни.

— Виж, трябва да ми кажеш какво става. — Бренди разопакова наденицата с треперещи пръсти. — Кои бяха онези типове?

— Онези в ресторанта или тези, които подгоних?

— Тези, които подгони.

— Не знам. Исках да поговоря с тях и да разбера защо вървят по петите ни.

Трябваше да признае уменията му да отговаря на въпроси. Не издаваше повече информация от необходимото.

— И те ли имаха пистолети? — Тя захапа наденицата и загуби нишката на мисълта си. — Страшно вкусно е — измърмори с пълна уста.

Роберто й се усмихна. Усмихна й се както онази нощ, както онзи уикенд, сякаш тя бе най-чудесната жена на света.

Бренди се пресегна и пръстите им се докоснаха, когато той понечи да й подаде салфетка.

Защо яденето на наденица я навеждаше на мисли за секс с него?

О, я стига.

Тя заговори припряно:

— Кой според теб ни преследва?

— Може да е всеки. — Той също захапа питката с наденица и замислено задъвка. — ФБР, полицията, репортери. Реших, че може да са Фосера, но Мосимо отрече. Разбира се, лъже като циганин.

Значи онези типове са носели пистолети. Бренди се досети, че отговорът няма да й хареса, но въпреки това зададе въпроса:

— Защо Фосера ще те преследват?

— Професионално любопитство.

Когато схвана смисъла на думите му, все едно я удари електрически ток.

— Те крадци на бижута ли са?

— Мосимо управлява най-голямата операция в света директно от къщата си.

— Ще загазя, ако се разчуе, че съм те допуснала близо до криминално проявен. До огнестрелно оръжие! — Бренди отмаля при самата мисъл.

— Силно се съмнявам, че съдия Найт ще се разсърди, ако ме застрелят. — Роберто се ухили без капчица разкаяние. — След тази сутрин той горещо ми желае смъртта.