Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 58

Той нарочно спря погледа си върху пръстена на кутрето на Мосимо. Пръстенът беше толкова стар, че заврънкулките върху златния обков се бяха поизтрили. Камъкът, изумруд със съвършен наситенозелен цвят, не беше шлифован, а заоблен и полиран. Този пръстен…

Не искаше да си дава вид, че гори от нетърпение да приеме задачата, но не бе очаквал такъв бурен прилив на чувства при вида на дядовия си пръстен. Прииска му се да извие врата на Мосимо. Вместо това изви китката му. Без да се оглежда, Роберто изсъска:

— Кажи на кучия син да свали пистолета, иначе ще се наложи докторите да изрежат пръстена от счупеното ти кутре. Ще бъде справедливо, нали?

Кръглото лице на Мосимо се беше оросило с пот.

— Прибери оръжието. Diavolo, Дани, прибери го, преди да са те видели ченгетата. Не е необходимо целият град да развява имената ни!

С крайчеца на окото си Роберто видя как Дани пъхна пистолета под ризата си. Така.

— А сега, Мосимо, кажи на хората си, които ме следят, да се разкарат.

— Не съм ти слагал опашка. Но щом искаш, ще разкарам досадниците. Мога да се справя. — Мосимо изпитваше болка, така че може би казваше истината.

А може би лъжеше, проклетникът му с проклетник.

Роберто предизвикателно се взря в подлите малки очички, давайки му да разбере, че има насреща си достоен противник.

— Много се извинявам за несправедливото обвинение. Трябваше да се досетя, че ти, отколешен приятел на фамилията, няма да прибегнеш до една толкова презряна практика. — Роберто го пусна. — А аз лично ще се заема с ония двамата.

— Ако искаш, да ти помогна — предложи Мосимо.

— Няма нужда. — След една усмивка, разкриваща всичките му зъби, Роберто се обърна към Бренди.

Тя бе затворила телефона и сега се взираше в него изненадано.

И как иначе. Мислеше го за дилетант, за италиански граф с крадливи пръсти, не за мъж, способен на насилие.

Той й подхвърли шлифера:

— Облечи го.

Тя се подчини. Докато си завързваше колана, пръстите й трепереха.

Роберто даде бакшиш на суетящата се келнерка, заръча й да опакова надениците с гарнитурата в хартиени пликове, а на Мосимо благодари за обяда.

— А какво ще стане с работата? — попита Мосимо, докато си разтриваше китката. Беше загубил престорената си сърдечност. Изглеждаше такъв, какъвто си беше — гнусен, злобен крадец без капчица финес.

— Ще държим връзка.

Тринадесет

Нежно, ала твърдо Роберто улови Бренди и я побутна към вратата.

Бренди беше раздвоена. Искаше недвусмислено да заяви, че не й е приятно да се отнасят с нея по подобен начин. Същевременно нямаше търпение да излезе от ресторанта, преди някой да е пострадал. Например тя. Или той.

— За какво беше всичко това? — попита го шепнешком.

— Спор кой ще плати гощавката. — Роберто награби пликовете с храната от келнерката.

— Вие, мъжете, винаги ли вадите пищови, когато се стигне до спор? — Бренди се огледа назад. Всички Фосера се бяха изправили на крака и наблюдаваха с присвити очи тръгването им.

Тя отново се загледа пред себе си. Между лопатките я засърбя. А може би се дължеше на студената пот, която се стичаше по гръбнака й?