Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 62

— Те поискаха да се срещнем. — Сякаш не му пречеше, че картофите са недоизпържени. Хапваше ги със завиден апетит.

— Защо? Защо се срещаш с хора като тях, когато ти предстои процес?

— Никой не отказва на Мосимо.

Безизразният тон на Роберто я смрази.

— Опасен ли е?

— Много.

— Тогава защо не се оплачеш в полицията?

— По няколко причини. Първо, полицията едва ли ще вземе на сериозно нещо, казано от мен. Ако не си забравила, предстои ми процес по обвинение в кражба и полицията ще сметне, че става дума за съперничество или разчистване на сметки, а ако ме убият — е, светът се е отървал от един мошеник. Второ, Мосимо никога не е бил уличаван в каквито и да било престъпления. Той би възприел зле едно следствие и би убил инициатора му. — Роберто се наведе и строго се взря в очите й. — Разбираш ли? Не бива да разговаряш с полицията за Мосимо или за клана Фосера. Тях не ги интересува, че си млада и хубава, че си жена. Ще те убият.

Бренди не знаеше какво да каже. Не знаеше какво да мисли. Нещата, които й наговори… кой бе той? Страстният любовник? Очарователният крадец на диаманти? Властният аристократ? Или този навъсен, страшен мъж, който… който може би беше на „ти“ с убиването на хора?

Ядоса се, че знае толкова малко. Някак си трябваше да го проучи. Жалко, че не носеше лаптопа си. Тя се огледа из колата.

— Къде е компютърът?

— Какъв компютър?

— Нюби каза, че в колата имало компютър.

— Искаш да драснеш имейл на полицията ли? — любезно се осведоми Роберто.

— Не… — Тя не можеше да му обясни защо иска компютър — че си е наумила да научи всички подробности за него, за живота му, за работата му, за любовните му похождения, за кражбите му.

— Един имейл няма да предаде информацията до съответните държавни органи.

Той имаше право.

Но откакто си бе тръгнала от апартамента му преди по-малко от денонощие, животът й се превърна в хаос, а сега я грозеше опасност. Да, така беше, но откъде идваше най-голямата опасност? От клана Фосера или от него?

— Трябва да постъпя както смятам за добре.

— Моля те, Бренди Майкълс, запомни, че си ми адвокатка и всяка информация относно моите действия или нашите разговори е строго поверителна.

— Съмнявам се, че съдия Найт споделя същото мнение. — Въпреки че най-вероятно грешеше; съдиите и адвокатите обикновено бяха на твърда позиция по въпросите за доверието между клиент и адвокат.

— Добре се получи, че ме поставиха под твоето попечителство. Така ще мога да те държа под око — благо подхвърли Роберто.

Поби я ледена тръпка. Той не я заплашваше с насилие; по-скоро изглеждаше, че му е твърде приятна тяхната непрекъсната близост.

— Какво искаха Фосера?

— Главата ми на тепсия.

— Това какво би им спечелило?

— Бързо схващаш. — Този вбесяващ мъж изяде още няколко увехнали картофчета.

— Искат да им помагаш, нали? — Тя наистина схващаше бързо. Стисна рамото му: — Роберто, те искат да откраднеш нещо, а хванат ли те отново, ще ти лепнат доживотен затвор и даже най-талантливите адвокати няма да успеят да те измъкнат. — Тази мисъл й беше непоносима.

— Тържествено обещавам, че с нищо няма да застраша работата ти и че няма да изпълнявам никакви поръчки за клана Фосера. — В дълбокия му глас прозвуча искреност, а черните му очи обещаваха много, много повече.