Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 45

— Разбира се — съгласи се Бренди.

— Сам е натрупал богатството си и е уважаван бизнесмен. — Даяна се усмихна радостно. — Фактът, че е италиански граф, също не е за изхвърляне.

Косата на Бренди настръхна. Тя заби химикалката в тефтерчето си. Страницата се разкъса, но тя не забеляза. С див поглед гледаше ту един, ту друг колега.

— Как му е името?

— Никога ли не четеш вестници? — поинтересува се Санджин.

— Името му! — Бренди почука с кокалчета по масата.

Глен се смая от яростта й.

— Бартолини — каза той. — Роберто Бартолини.

Десет

— Навярно сте видели господин Бартолини. — Проницателните кафяви очи на госпожа Пеликан наблюдаваха ужасеното изражение на Бренди. — Беше на партито у господин Макграт.

— Тя си тръгна рано. Вече ни беше картотекирала във фотографската си памет. — Гласът на Санджин преливаше от злоба.

Вратата се отвори. Секретарката на госпожа Пеликан влезе и задъхано съобщи:

— Тук е.

Преди Бренди да се съвземе или да затвори зиналата си уста, Роберто влезе.

Изглеждаше апетитен даже в костюм.

Нищо чудно, че не я попита за фамилията й. Беше му казала къде работи. За кого работи. Копринената черна коса, която тя с такова удоволствие рошеше, беше прилично подстригана.

Знаел е, че тя ще е част от екипа по защитата му. Знаел е, че пак ще се видят. Ваклите му очи обходиха помещението, поспряха се на Даяна…

Бренди трябваше да си направи отвод.

О, боже. О, не. Трябваше да си направи отвод… и да се мотивира.

Той погледна госпожа Пеликан. Глен.

На Бренди й идеше да падне от стола си и да се скрие под масата.

Божичко. Щяха да я уволнят от първата й работа. Баща й щеше да има да мърмори колко е безполезна и как никога няма да му върне парите за колежа. И… може би щеше да се окаже прав, защото тя бе извършила най-големия грях: беше се забъркала в любовни отношения с клиент.

Смътно Бренди си даваше сметка, че се извършва официално представяне.

— Господин Бартолини, струва ми се, че познавате всички тук — казваше госпожа Пеликан. — Глен, Санджин, Даяна, Тип…

Те се изправяха при произнасянето на имената си.

Роберто се здрависваше с всеки поотделно.

— Струва ми се, че не се познавате с Бренди Майкълс? — попита госпожа Пеликан.

— Госпожице Майкълс. — Усмивката му бе вежлива, изпълнена с възхищение и общо взето можеше да мине за усмивка на човек, който за пръв път се запознава с привлекателна жена. — Приятно ми е.

Тя се обиди. Преструваше се, че не я познава след цял уикенд заедно?

Не, чакай. Беше доволна, защото това й даваше време да помисли как да постъпи. Очевидно трябваше да се оттегли от случая. Във „Вандербилт“ беше държала изпит по етика.

Някой я сръчка в гърба. Глен. Той я изгледа яростно, намеквайки й, че трябва да се изправи.

Бренди несигурно стъпи на краката си.

— Господин Бартолини, с нетърпение очаквам да работим с вас.

Това пък откъде се взе? Нямаше да работят заедно. Тя щеше да си направи отвод. Нищо, че щеше да е адски неловко, че означаваше край на нейната кариера и че до края на живота си ще трябва да сервира „Хепи Мийл“ в Макдоналдс.