Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 43

— Какво е било откраднато?

— На пръв поглед нищо не липсва. — Някак си това правеше положението по-лошо. Притесняваше я, че някой от чиста злоба е обърнал наопаки нещата й, нарязал е с нож новия й диван, изпразнил е чекмеджетата й и кашоните, които още не бе разопаковала. Изглеждаше, че вандалщината е на лична основа.

Снощи, след като всички тръгнаха, Бренди се беше опитала да поспи, но щом почнеше да се унася, рязко се разбуждаше. Лежеше в мрака с широко отворени очи и чакаше да чуе тихия звук от стъпки или да види тъмна сянка на прозореца.

— Можехте да си останете вкъщи, госпожице Майкълс. — Госпожа Пеликан намръщено огледа Бренди. — Може би е най-добре да се приберете.

Очевидно Бренди не бе скрила добре с коректора тъмните кръгове под очите си.

— Разбира се, благодаря ви, госпожо Пеликан. Но аз с нетърпение очаквам да заработя с вас и вашия екип и не бих желала да пропусна първоначалното обсъждане на това вълнуващо ново дело. — Тя стискаше куфарчето в потните си длани и се надяваше, че поддържа някакво подобие на професионализъм, и не звучи като абсолютен неудачник.

Не можеше да понесе мисълта, че през първия й работен ден всички ще й се присмиват злобно, ще одумват поведението й на партито и ще пускат гадни коментари за отношенията й с чичо Чарлс. Затова си сложи най-стегнатия сутиен, намъкна се в най-консервативния си и най-малко намачкан черен костюм и се изръси за такси, което да я закара максимално бързо до „Макграт и Линдоберт“. Поне сега Санджин можеше да пуска гадните си подмятания право в лицето й.

— Хубаво. — Госпожа Пеликан заговори с бодър, делови тон. — Знаете защо сме тук. Тип Джоуел, Глен Силвърстийн, Даяна Клим…

На Бренди й се дощя да е в апартамента на Роберто — стоплена, закриляна и обичана.

Е, не точно обичана, но определено ценена и обгрижвана. Въпреки че той не направи опит да узнае фамилното й име или къде живее. Устройваше го тя да напусне живота му завинаги… така и трябваше. Нали Бренди това искаше. Уикендът бе минал далеч по-добре, отколкото искаше и заради неговото равнодушие — точно така си беше — тя реши да не му се обажда, когато откри погрома в апартамента си. Слава богу, че й бе останало достойнство.

Вместо това се намираше в тази зала с колегите си, които зяпаха своите органайзери, тефтери или мини лаптопи. Стараеха се да не поглеждат към нея и да не проявят ни най-малка любезност.

Може би така се поздравяваха в Чикаго, но Бренди беше от Нашвил, където добрите маниери бяха правило, а не изключение. Нямаше да им даде да я правят на маймуна.

Тя решително се запъти към Тип.

— Тип, в петък ми се стори, че нещо си настинал. Дано сега си по-добре.

Тип беше стар адвокат, вероятно не най-добрият, защото беше на шейсет и още не бе съдружник, но знаеше как да играе играта. Той се ръкува с нея.

— Благодаря, по-добре съм.

— Даяна, радвам се да те видя отново. Надявам се, че ще ми кажеш кой е фризьорът ти. Моят направо ме окълца последния път.

Всъщност последния път тя беше при истински стилист, но Даяна беше на трийсет и нещо, омъжена, изрусените й кичури крещяха „изгорени сме“, а прическата подчертаваше големите й бузи. Малко ласкателство нямаше да й се отрази зле.