Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 33

— Колата ви чака, госпожице Майкълс. — Джери отвори вратата.

Леденият вятър направо я отнесе. Бренди рязко си пое дъх и бързо тръгна към колата. Дълга черна лимузина беше паркирала пред стълбището. Шофьорът й държеше вратата отворена. Навярно беше измръзнал. Бренди се шмугна вътре, а той докосна с пръсти шапката си, затвори вратата и бързо се намести зад волана.

Една лампа на тавана смътно осветяваше интериора от черна кожа и полирана дървесина. Миризмата на нова луксозна кола я опияни. Тя се отпусна назад и нагласи парното на седалката така, че да я нагрее силно.

— Аз съм Нюби, госпожице. Ще ви закарам до хотела за около половин час. — Шофьорът имаше британски акцент и досущ като на кино носеше фуражка. — Преди да тръгнем, ще желаете ли нещо? Питие? Нещо за четене? Телефон или компютър? Разполагаме със сателитна връзка, ако решите да си проверите пощата или да сърфирате в мрежата.

Бренди беше впечатлена. Има си хас да не е.

— Не, благодаря, просто ще си почина по време на пътуването.

— Ако пожелаете нещо, уведомете ме.

— Непременно, благодаря.

— Има копче, с което да ме повикате. — Той вдигна преградата между предната и задната седалка, запали мотора и за разлика от нейния таксиджия подкара гладко.

Сред този лукс Бренди изпита усещане за нереалност. Пътуваше за тайна среща с мъжа на своите мечти; среща, която сама си беше уредила. Може би щеше да направи кариера в областта на трудовите спорове. Беше сключила добра сделка. Само че когато Роберто я хвана за ръката, когато я целуна, нещата не изглеждаха като сделка.

Съдбата й бе поднесла на тепсия това, което искаше.

Защо точно сега трябваше да се сети, че съдбата винаги изисква възнаграждение за услугите си?

Седем

Портиерът даже не трепна, когато Бренди му поиска изстудено шампанско, купа плодове и трийсетина бели свещи.

— Ароматизирани или обикновени? В бурканчета или на поставки?

— Обикновени и ако е необходимо, може няколко да са в бурканчета, но бих предпочела стандартни бели свещи. Сложете ги на… — Тя разгледа временното си владение. Роберто заемаше ъглов апартамент на последния петдесет и осми етаж на хотел „Резълюшън“ на Мичиган авеню.

Не й харесваше, че е толкова високо. Имаше страх от височини. Но доколкото не поглеждаше през прозореца, всичко беше прекрасно. Даже повече от „прекрасно“. Таванът в хола и спалнята бе висок два етажа, а през капандурите звездите блестяха, студени и ярки, в черната вечност. В хола газовата камина къпеше стените в трептящо златно сияние.

Лаптопът на Роберто, чудо на технологията, беше поставен на писалището антика. Май всички мебели бяха антики, но местата за сядане бяха удобни и включваха тапициран с раиран сатен диван без облегалка, който се държеше на крачета, оформени като хищни нокти.

— Искам да ги поставите ето там, на масата. — Тя махна към въпросния диван.

— Зад кушетката за релаксация ли? — поинтересува се портиерът.

— Да. Точно там. Аз ще ги разпределя. Ще ми трябват след половин час.

— Разбира се. — Той се поклони на излизане.

Бренди го изчака да затвори вратата, преди да си грабне сака и да се втурне към банята. За по-малко от четирийсет и пет минути успя да се насапуниса, изплакне и пак да се издокара в алената си рокля и златните обувки. Изсуши си косата и я хвана високо с една шнола. Натри шията и китките си със санталово дърво и масло от портокалови цветчета. Запали свещите и се изтегна на дивана с глава, подпряна на ръка. Пламъците трепкаха и я обливаха в знойна чувственост. Беше уверена, че е сторила всичко, за да превърне в магия тази нощ с най-сексапилния мъж в Чикаго — мъж по неин избор.