Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 135

Бренди се отпусна на стола на Шона.

— Къде…? Как…? — Тя започна бързо да чете статията:

„Бренди Майкълс, новото попълнение на «Макграт и Линдоберт»… помогна на големия бизнесмен граф Роберто Бартолини в операция под прикритие, която трябваше да осуети плана за кражба на Пламъка на Романови… Подземният бос Мосимо Фосера арестуван… Според изявление на ФБР агента Ейдън Тучман: «С голям риск за живота си г-ца Майкълс се намеси в стълкновението и отстрани заплаха за операцията с ритник в гръдния му кош, а когато бандитът пак се опита да попречи, тя се видя принудена да го застреля… хладнокръвна при опасност…».“

— Не мога да повярвам. — Най-неочаквано Бренди се беше превърнала от лековерна жена в героиня.

— Снимката, на която прострелваш бандита, е много яка. Възхищавам ти се!

— Ох… Благодаря. — Снимката навярно беше направена от охранителните камери или от внедрените агенти на ФБР. Бренди не знаеше, защото никой не я беше осведомил. Независимо какво пишеше в „Трибюн“, Роберто я беше направил на глупачка. Но при положение че репортажът във вестника отстраняваше тръните от пътя й в „Макграт и Линдоберт“, не беше редно да се оплаква.

— Щом става дума за Роберто Бартолини, и ти щеше да помогнеш в операцията. — Бренди се изправи. — От моя страна това не беше саможертва.

— Друг път. Успяла си да го придружиш на няколко партита, а той е парче. Но ако от ФБР ми кажеха, че ще има стрелба, щях моментално да си обера крушите. Не си струва да те убият заради него!

— Щом казваш. — Бренди не биваше да разсъждава по този начин.

На минаване край кабинета на госпожа Пеликан възрастната жена я повика:

— Госпожице Майкълс, може ли за момент?

Госпожа Пеликан изобщо не звучеше очарована от Бренди както останалите си колеги. Когато Бренди влезе, тя прелистваше някакви документи.

— По всичко личи, че трябва да ви преместим по друг случай. — Тя я погледна над очилата си със студени кафяви очи. — Тъй като делото е било прикритие за вас и господин Бартолини, целият ни труд се оказва хвърлен на вятъра.

Далече по коридора Бренди чу някакъв шум. Може би разговор? Или смях?

— Да, госпожо Пеликан. Съжалявам, госпожо Пеликан. — Бренди живна пред тази жена, която толкова мразеше да я лъжат и да я използват. Излъгана и използвана. Чудесно я разбираше.

Шумът се усили. Нямаше грешка.

Госпожа Пеликан се смили над нея:

— Знам, че е нямало как да ми кажете, но все пак толкова работа за нищо!

Звукът от много гласове все по-осезаемо нахлуваше в кабинета. Какво ставаше навън?

— Обещавам, че никога повече няма да се залавям с нещо толкова вълнуващо.

Госпожа Пеликан погледна над рамото й. Сподави една усмивка.

— За последното не съм особено сигурна.

— Бренди, бих искал да поговоря с теб — обади се Роберто от прага.

Бренди настръхна. Обърна се бавно.

Озова се лице в лице с дракон, висок метър и деветдесет и пет.

Тридесет

Драконът беше предимно зелен. Мънички зелени люспици по издължената му муцуна, едри зелени люспи по гърбицата, зелени люспи по дебелата му, дълга един метър опашка, лъскави зелени люспички по нелепо дребните крила, поникнали на плешките му. Дълги зъби стърчаха от муцуната му. Вдлъбнатите черни очи просветваха. Но камъкът на челото му истински прикова вниманието й.