Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 137

— Понеже го уважаваш.

— Не. — Той размаха огромната си нелепа глава. — Защото всяка минута, в която не съм до теб, сърцето ми е жива рана.

— Хубаво. Поетично. Не съм впечатлена. — Всъщност донякъде беше, но по-добре той да не си мисли, че ако започне да й бръщолеви някакви романтични глупости с дълбокия си италиански глас, тя ще тупне като зряла круша в лапите му.

— Докато те нямаше, изпитах нужда да узная всичко за теб, затова помолих Чарлс за твои снимки. Видях те като бебе. Видях балерината Бренди на първия й рецитал. — Той протегна към нея нокът. — Чух всичко за баща ти.

Тя отвори куфарчето и се засуети около съдържанието му, преподреждайки спретнато наредените тефтер, химикалка, молив, пидией и чисто нов лаптоп.

— Колко мило от страна на чичо Чарлс да ти разкаже това.

— Само че аз не съм като баща ти.

— Не, ти си света вода ненапита.

— Нито пък съм син на граф Бартолини.

Бренди вдигна поглед. Затвори куфарчето и седна на бюрото.

— Окей. Печелиш. Имаш цялото ми внимание.

— Преди две години на майка ми й поставиха диагнозата рак на гърдата.

— Съжалявам. — Но защо й го разказваше?

— Състоянието й силно се влоши и тя повярва — ние всички повярвахме — че ще умре. Затова ме извика край леглото си и ми разкри тайната на моето рождение. — Роберто сключи ноктести лапи пред люспестите си гърди. — Баща ми е мъж, с когото излизала в колежа. Тя се върнала у дома при Ноно, който я изпратил при семейството си в Италия. Преди да ме роди, срещнала графа. Омъжила се за него, аз съм се родил и съм израснал с мисълта, че той е родният ми баща.

— Никой ли не те опроверга през това време? — Не беше за вярване.

— С изключение на майка ми и графа никой не знаел истината. Всички мислели, че са имали любовна връзка, докато той бил на посещение в Щатите. Според клюката двамата се скарали, от гордост майка ми отказала да му каже, че е бременна, но щом заминала за Италия, те отново се намерили и заживели заедно.

— Виж, неприятно ми е да споря с теб, но Мосимо знае. Той… той обиди майка ти.

— Мосимо подозираше истината и по всяка вероятност не липсват слухове. Но кой ли ще повярва на Мосимо, когато пръска отровата си?

— Да, тогава изобщо не ми хрумна да обърна внимание на приказките му. — Тя залюля единия си крак и заби поглед надолу. — Това какво общо има с нас?

— Майка ми не издаваше кой е баща ми.

— Аха. — Това е човъркало Роберто. Изпитвал е нужда да научи.

— Казва, че прегрешила. Казва, че се срамува. Казва, че той не е добър човек и би предпочела да не ми разкрива името му. Бих вдигнал скандал, но, слава богу, сега тя е в ремисия, здравето й се подобри и не искам да я разстройвам.

— Ами баща ти? Графът, имам предвид.

— Той е добър родител във всички отношения. Няма как да му призная, че трябваше да науча… — Той поклати драконовата си глава, сякаш объркан от собствените си чувства. — … да видя мъжа, от когото съм заченат. Какво у него е накарало майка ми да го отблъсне и да побегне ужасено?