Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 125

— Няма да забравя — обеща Тифани. — Голям купон ще падне!

Бренди облече дългото тъмно палто, което Тифани носеше на влизане в хотела. Сложи си още мъхестата шапка и слънчевите очила. Провери предпазителя на пистолета и го пъхна в джоба си. След което кимна бодро на майка си:

— Да тръгваме.

Хванати за ръце, двете слязоха с асансьора. Тифани се помъчи да се усмихне.

— Ти си най-умното, най-хубаво момиче в целия свят. На сто процента съм сигурна, че ще си изиграеш ходовете правилно.

Тъкмо това беше разликата между Тифани и която и да е друга майка. Тя не казваше: „Ще се притеснявам за теб, така че внимавай“. Вместо това казваше: „Ти ще успееш“. Сега на Бренди й хрумна, че ако е постигнала нещо в живота си, то не е, защото е наследила интелигентността на баща си, а защото майка й винаги демонстрираше абсолютна увереност в превъзходството на своята дъщеря.

Все едно на каква глупачка я беше направил Роберто Бартолини, баща й грешеше. Тя не беше глупава. Беше умна, безмилостна и щеше да оцелее в тази ситуация.

Щеше да има грижата и Роберто да оцелее.

— Благодаря ти, мамо. Ще успея. — Тя силно прегърна майка си. — Ти също ще успееш, защото си най-умната, най-хубава майка в целия свят. Джоузеф и Тайлър Фосера нямат никакъв шанс.

Когато вратите се отвориха, Тифани изправи рамене и излезе във фоайето. Роклята очертаваше всичките й извивки. Тя бе олицетворение на небрежния шик с бялото „Гучи“, преметнато през рамо, с пръст, промушен в гайката му. Усмихна се на пиколото, на рецепциониста и на всеки среднощен гуляйджия по пътя си, възпламенявайки ги с огнената си хубост. Портиерът скочи да й отвори вратата и тя бавно излезе на ледения въздух само със синя кадифена рокля и несломима решителност.

Портиерът махна на едно такси и я настани вътре. Таксито потегли.

Момчетата Фосера взеха следващото такси.

Агентът на ФБР скочи в колата си и се нареди трети на опашката.

Бренди се ухили. Успя да ги отклони.

Веселата й възбуда спадна. Майка й беше в опасност.

— Пази се, мамо — прошепна тя, сключила ръце за молитва. — Моля те, пази се.

Двадесет и седем

Бренди закрачи към вратата със сведена глава.

Никой във фоайето не я погледна два пъти.

Тя излезе на Мичиган авеню и повървя до следващия хотел, откъдето хвана такси.

— Закарайте ме в „Препарираното куче“ — рече на шофьора. — И побързайте. Очаква ви щедър бакшиш.

— Разбира се, госпожо. — Преди да спрат пред малката закусвалня, на три пъти вятърът едва не ги отнесе.

Бренди плати на шофьора и излезе на улицата.

Беше почти два часът; нощта беше ясна, с толкова студени звезди, че изглеждаха трошливи. Прозорците на „Препарираното куче“ бяха запотени. Келнерката унило седеше на стол край барплота, а двама мърляви клиенти се бяха прегърбили над чашите си кафе.

Мосимо Фосера седеше с гръб към стената в дъното. На масата пред него се виждаха празна чиния, сребърни прибори, избутани встрани, и сребрист лаптоп. Той напрегнато гледаше филм на монитора му.

Но Бренди знаеше, че това не е филм, а действителност. Фосера следяха с камери Роберто, който се трудеше в музея.