Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 123

— Не бях скроена да се трудя на пълен работен ден. Знаех го, но исках ти да се гордееш с мен, затова се опитвах ли, опитвах, като си мислех, че някой ден ще си спомниш, че ме обичаш, и отново ще ми кажеш „мамо“.

— Господи! — Сега виждаше как се е измъчвала Тифани и изведнъж разбра. — Държала съм се като татко! — Нима е подражавала на човека, когото най-силно презираше? Защо?

Защото той беше безчувствен. От нищо не го болеше.

— Не, не си! Не съм искала да намеквам подобно нещо. О, мила, не биваше да започвам този разговор. Знаех си, че ще оплескам нещата!

— Нищо не си оплескала. — Бренди понечи да потупа утешително майка си по гърба, но в последния момент дръпна ръката си. От много отдавна не беше я докосвала. Стената от техните различия изглеждаше непреодолимо висока.

Баща й беше такъв. Никого не докосваше. С никого не се свързваше.

Бренди не можеше да си позволи да бъде като него.

Пое си дъх и прегърна Тифани през раменете. Тифани я докосна по бузата.

— Ти си просто едно красиво момиче, което се бори за своето място в свят, където властва мнението, че красивите момичета са глупави — като мен. Страшно се гордея с теб. Толкова си умна — като баща си — но също така си добър човек и все копнеех за твоето одобрение.

— Ти не си глупава и нямаш нужда от моето одобрение — свирепо изрече Бренди. — Ти си чудесна такава, каквато си. Всички мислят така. Аз съм идиотка.

Тифани се засмя.

— Може би. Понякога. Но както и да се държиш, те обичам.

— Аз също те обичам, мамо. Винаги съм те обичала.

Двете се прегърнаха здраво, за пръв път в съзвучие една с друга от деня, когато бяха оставени да се оправят сами на този свят.

— Но ако взема да дрънкам глупости, да ме скастриш, чуваш ли? — нареди й Тифани.

— Тоест неща от типа: „Щом Роберто е с теб, значи си в безопасност“.

— Какво му е глупавото на това? — искрено объркана попита Тифани.

— Май не вярваш, че сама мога да се грижа за себе си.

— О, скъпа. — Тифани обхвана лицето й в длани и я погледна в очите. — Ти си най-кадърният човек, когото познавам. Разбира се, че можеш да се грижиш за себе си. Но две глави мислят по-добре от една, освен това…

— Какво?

— Не бих искала да прекараш целия си живот сама. Хубаво е да имаш човек, при когото да се прибираш. Лошата връзка е нещо ужасно, а липсата на връзка е нещо много… самотно. — Тифани говореше тъжно и изглеждаше… самотно.

— Нуждаеш се от някого.

— Имам си някого.

Бренди примигна. Знаеше, че майка й отблъсква мъж след мъж, докато тя беше в гимназията и колежа — мъже, които искаха лъскава съпруга или най-вече лъскава любовница. Гордееше се, когато майка й за пореден път отхвърляше нечие предложение.

Сега, най-сетне, Тифани си беше хванала любовник.

— Кой е той?

— Чарлс Макграт.

— Чичо Чарлс! — извиси глас Бренди.

Тифани неуверено се усмихна.

Бренди се овладя и невярващо пророни:

— Но той е… стар.

— И богат. И мил. И не изневерява на съпругата си — изтъкна Тифани. — Иска да се оженим и да ме зарине с дрехи и бижута, а аз искам той да направи точно това.

— Само че… трябва да спиш с него. — Тръпка разтърси Бренди.