Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 121

Тя нямаше време. Нямаше време да се приготви. Нямаше време да планира. Защото ако всичко вървеше по замисъл, в този момент Роберто се намираше в Художествения институт и беше зает да се изплъзва от многобройните капани и уловки около диаманта.

Ако нещата не вървяха по замисъл… беше мъртъв.

Тя седеше с вцепенени пръсти върху клавиатурата.

Не беше изключено в този миг Роберто да лежи в локва от собствената си кръв, заобиколен от пазачи и полицаи; от професионалисти, доволни, че са го пипнали, преди той да е докопал диаманта. Никой от тях не познаваше гласа му, усмивката, тялото му, ума му. Щяха да се обадят на съдебния лекар да прибере трупа в чувал…

Бренди неусетно скочи на крака. Не можеше да понесе мисълта, че никога няма да го зърне, че хората биха могли да го запомнят като фамозен престъпник, застрелян от органите на реда.

Защото тя ненавиждаше Роберто, но също така го обичаше.

— Проклятие — прошепна тя и хвърли поглед на останалата част от плана.

Той трябваше да занесе камъка на Мосимо в „Препарираното куче“ след час и четирийсет и пет минути.

Ако успееше да го засече, щеше да го накара да предаде Пламъка на Романови в полицията. Той щеше да направи самопризнания, но съдът щеше да му даде облекчена присъда заради неговото разкаяние.

Да, щеше да го накара да предаде диаманта даже ако за тази цел се наложеше да го простреля.

Извади пистолета от горното чекмедже.

Цели се в най-едрата част от човека, когото искаш да убиеш.

Щеше да се цели в голямата му кратуна.

Обаче не разполагаше с много време. Отиде при прозореца и погледна навън. Момчетата Фосера още я чакаха да излезе. По-лошо, агентът на ФБР ги наблюдаваше. Бренди знаеше, че ще надхитри Джоузеф и Тайлър, но не беше сигурна дали ще преодолее професионалист.

Тя вдигна телефона и се обади на единствения човек, на когото винаги можеше да разчита.

— Тифани? — Отсреща в слушалката се носеха музика и смях.

— Здрасти, миличка, как си? — разсеяно отвърна Тифани.

— Не много добре. — Очите й се насълзиха.

— Какво има? — Бренди прикова цялото внимание на майка си.

— Мамо, трябва ми помощ.

Двадесет и шест

— Скъпа! — Тифани вихрено влетя през вратата, облечена в дълго тъмно палто; русата й коса беше скрита под мъхеста шапка, а очите — под слънчеви очила. — Не е за вярване, че Роберто ти е причинил такова нещо! Възмутително! — Тя грабна дъщеря си в ледената си прегръдка.

— Ще има да се кае — зарече се Бренди. Беше включила телевизора на местния новинарски канал, очаквайки да се появи съобщение за взлом в музея.

Засега нищо.

Роберто още беше жив.

Той и за това щеше да има да се кае.

Тя посочи куфара на колелца, който Тифани влачеше.

— Носиш ли каквото се разбрахме?

Тифани се взря в лицето на дъщеря си.

— Да, а ти чудесно си се справила с грима и прическата. Планът ти е изключително хитър, Бренди. Много се радвам, че ме включи.

— Никой друг не би могъл да ме разбере. — Бренди завъртя театрално очи, ала не беше сигурна дали майка й я видя.

Тифани още не беше свалила слънчевите очила.

Странно, защото майка й беше много категорична, че човек трябва да бъде така добре възпитан да си свали шапката или слънчевите очила пред хора, и макар че очилата й помагаха с маскировката, все пак беше нощ. Тук, вътре, не й трябваха.