Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 25

— Какво е това? — ахна Амария.

— Куршум — отговори бабата и дори самото изричане на думата й прозвуча като изстрел. — Да, светът наистина е вече различен — вдигна внимателно металното грахче към светлината на огнището и то проблесна зловещо, подобно на прокълнато метално око. Бабата продължи да го оглежда. Откакто бе видяла да изгаря трупът на сина й, тя се бе постарала да научи повечко неща за битките — при всяка поява на войник или наемник в града им тя се бе старала да слуша внимателно разговорите им и да гледа с широко отворени очи. — Това са миниатюрни гюллета, изстреляни от оръдие, което обаче е достатъчно малко, за да може да бъде държано от един човек. Наричат ги аркебузи. Големите жертви в последните войни се дължат именно на тези оръдия.

После бабата пое купата с вода от ръцете на Амария и я изля върху раните. За една девица не беше подходящо да докосва мъжка плът, дори и в случай като този, така че старицата си знаеше, че тази задача се полага на нея. После нагря острието на камата на Филипо в пламъците на огъня и започна да копае плътта на дивака с него.

— Но какво правиш? — провикна се тихичко Амария.

Без да вдига очи, бабата отговори:

— Тези метални мъниста трябва на всяка цена да бъдат изкарани от тялото му! Направени са от някаква оловна сплав и ако останат, ще отровят плътта му!

Амария завъртя първия куршум между пръстите си и отбеляза удивено:

— Ама те са идеално кръгли! Как ли ги правят?

— Вече ги правят навсякъде. Дори и тук, в Павия.

— Тук ли?

— Да. Знаеш ли онези две червени кули близо до църквата „Сан Микеле“?

— Да — кимна момичето. — Дето им викат „Дяволските крака“. Трябва да минеш между тях, бягайки с все сили, защото иначе Дяволът може да се изсере върху главата ти.

Въпреки сериозността на момента старицата не можа да не се усмихне на суеверието на внучката си.

— Така е, „Гамби дяволо“ — „Дяволските крака“. Тези неща тук са направени точно там. Дяволът вече сере куршуми.

— Наистина ли? — ококори се момичето.

— Разбира се, че не, дете — отвърна с угрижена усмивка старицата, докато продължаваше да дълбае нежната плът на дивака. Някои от куршумите бяха по-близо до повърхността, други — по-дълбоко. — Също както и повечето злини по света, и тези са дело на човека. От върха на кулата пускат надолу горещо, течно олово и когато падне, също както при капчиците вода, капките му стават идеално кръгли още във въздуха. Докато стигнат до земята, вече са сухи и твърди като ноктите на Христос — въздъхна и допълни: — Повечето от загиналите край Павия умряха тъкмо от тези оловни топчета.