Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 23

— Значи искате повечко светци, така ли? — изгледа го с цинична усмивка Бернардино. — Повишават драматизма на помещението, нали така? Сърца, очи и гърди, изтръгнати от нещастното тяло на мъченика, и повечко канонизирана карантия!

— Точно така — отговори безстрастно свещеникът. — Но набожните се идентифицират с техните страдания, особено в години като сегашните. Отправят молитвите си към тях, считайки ги за свои посредници пред Бога, кръщават децата си на тях, призовават ги, дори когато ругаят. Светците са вплетени в самата тъкан на нашия живот. А в Ломбардия те буквално вървят сред нас!

— Какво би трябвало да означава това?

Анселмо въздъхна, обърна гръб на своя мъчител и тръгна по пътеката между пейките, като промърмори:

— Някой ден може би ще разберете.

Бернардино тръгна след него, тъй като имаше още важни въпроси, свързани с поръчката.

— А как е решен въпросът с храната и подслона?

Свещеникът се обърна и поясни:

— Поръчано ми е да ви кажа, че ще получавате безплатно хляб и вино, а иначе можете да живеете тук, в камбанарията на църквата — тук свещеникът се усмихна гордо и допълни: — Сигурен съм, че ще се чувствате много удобно! Камбанарията е сравнително нова, построена е от дарение, направено през 1516 година, и се счита за една от най-добрите в областта!

Но Бернардино изобщо не го слушаше. Само каза:

— Хубаво. За тези пари ще ви направя безплатно и едно Рождество!

Анселмо едва сдържа усмивката си. Прецени, че е безсмислено да показва на художника своята радост и гордост — парченце от Светия кръст, поставено в обсипаната с рубини мощехранителница в апсидата. Непочтителността на Бернардино не му допадаше, но пък не можеше да не го харесва като човек. Освен това само как рисуваше! Анселмо бе виждал неговата творба „Христос с трънен венец“, докато беше в семинарията в Милано. Всъщност именно благодарение на тази творба бе познал Луини още в мига, в който беше прекрачил прага на църквата — защото с присъщата си арогантност художникът бе изрисувал Христос по свой образ и подобие. Бернардино може и да имаше божествена външност, но репутацията му бе на човек безбожник и с нисък морал. Затова, чрез една много сполучлива игра на думи с името му и името на родното му село Луини, неговият приятел и колега по четка Вазари много точно му бе дал прякора „лупино“ — вълкът. Анселмо въздъхна вътрешно и се замоли творецът да не им създава неприятности. Предпочете да се върне към темата, като попита:

— Колко време ще отнеме изработката на толкова много стенописи?

Луини потърка брадичка и отбеляза:

— По принцип работя бързо. „Христос с трънен венец“ я направих за трийсет и осем дена, а онази фреска имаше сто и четиринайсет фигури — вдигна очи към красивия свод над главата си, изпълнен с възхита от архитектурата на интериора. Църквата беше много приятна, цялата в бяла мазилка и гипсови корнизи. Няколко анонимни художника бяха направили бледи опити да изрисуват колоните с библейски сцени, но съвсем скоро те изобщо нямаше да могат да се сравнят със стенописите, които той щеше да изработи. Постави ръка върху една от студените бели колони. Открай време беше свикнал да възприема църквите като живи, дишащи същества. Тази определено беше женска — корнизите й приличаха на бяла дантела, камбанарията излъчваше по-скоро нежност, отколкото натрапчивост, външната засводена галерия бе опасана с красиви дървета. Сякаш приветствайки пристигането му, камъкът на колоната под ръката му се затопли и той започна да плъзга дланта си нежно нагоре-надолу, сякаш галеше бедрото на поредното си женско завоевание. — Приготви се — изрече тихичко, сякаш говореше на жена. По някаква странна асоциация на идеи той се загледа към голямата празна стена на преддверието на църквата и каза по-силно: — В онзи край ще направя „Поклонението на влъхвите“. В центъра на композицията ще бъде Дева Мария, за чийто образ ще използвам Симонета ди Сароно — изрече името така, сякаш не искаше никога да го забравя.