Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 27

Накрая Амария се зае да реже приличащите на нокти на граблива птица костни израстъци от пръстите на Селваджо. Когато приключи и с тази задача, тя изми ръцете му и втри в тях алое, за да успокои раните и мехурите му. Забеляза, че въпреки всичките си рани лявата му ръка е мека и изискана, като на благородник, а дясната ръка бе със загрубяла от мазоли длан, като на опитен войник, който всеки ден размахва меча си. Бабата намаза раните на човека с мехлем, който бе направила лично от градински чай и свинска мас. Преди да намаже и превърже по-дълбоките обаче, наля в тях вино. Двете жени работеха тихо, като само от време на време си промърморваха по нещо за нещата, които трябва да се направят. Часовете минаваха. Свещите и положеното на нара тяло напомняха на старицата за будуване около смъртник и тя отлично си даваше сметка, че в крайна сметка работата им може да завърши и така, защото раните на нещастника бяха толкова много, а някои от тях — толкова дълбоки, че имаше голяма вероятност да не дочака утрото. Но пък си даваше сметка, че дори и да издъхне, тя поне ще е направила онова, което трябваше да стори за сина си. Беше почистила всичките му рани, беше ги намазала и превързала и накрая покри момчето с чиста ленена завивка и го остави да спи — да заспи със съня на възстановяването и живота или на отчаянието и смъртта. Но когато сивата светлина на утрото омаломощи силата на свещите, клепките му отново изпърхаха, а върху изпосталялото му лице изби червенина, каквато до този момент не бе имал. А когато светлината на деня най-сетне заяви правата си и когато всички рани вече бяха скрити, случаят като че ли не изглеждаше вече така тежък, както преди. Затова двете жени си позволиха глътка надежда. Гостът им не изпадна в треска и не започна да бълнува, кожата му не се усещаше гореща на пипане, цветът му не се менеше. Лицето му се виждаше много добре. Когато се отвориха, очите му се оказаха зелени като босилек, а на дневната светлина косата му придоби червеникавокестенявия отблясък на крило на сокол чучулигар.

Когато се увериха, че гостът им спи дълбоко и здраво, бабата и внучката се прегърнаха от радост, а след това се измъкнаха на втория етаж на своята скромна колиба, за да могат също да поспят. Преди да заспят обаче, и двете пророниха по някоя и друга сълза — старицата заради онова, което беше изгубила, а Амария заради другото, което беше намерила.