Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 26

После се умълча и продължи да вади метала от разкъсаните мускули на дивака. Раните се бяха скупчили върху бялата пустош на плътта му така, както бойните полета изпъстряха цялата плът на Ломбардия, а и целия полуостров. Докато оглеждаше пейзажа на тялото му за други коварни куршуми, бабата започна да реди като литания имената на битките. Пускаше куршумите в поставената наблизо чиния и те потракваха тихичко един след друг. Започна с Гариляно — реката, край която бе изгубила своя Филипо. Трак. Анядело. Трак. Чериньола. Трак. Бикока, Форново, Равена. Трак, трак, трак. Мариняно, Новара. Обсадата на Падуа. И последна от всички — битката за Павия. Войната бе пристигнала отдалече, за да се спре на самия им праг. Трак. Куршумите падаха един след друг в чинията като сълзите на Божията майка и се подреждаха сякаш в наниз — мъниста на една кървава броеница. За момент бабата приведе глава, за да отдаде почит на всички битки и на всички загинали в тях.

После пак грабна ножиците и накара внучката си да извърне глава, след което се зае да изрязва мъртвата жълтеникава плът около кратера на голямата рана — тя поне беше със сигурност от острието на меч. Подаде обратно ножиците на Амария, като й заръча да ги почисти, а след като изпълни заръката, внучката й ги използва, за да се заеме с косата на дивака. Изряза първо големите туфи на сплъстяванията, докато накрая косата му не остана с еднаква дължина навсякъде. После я изми с вода и сок от лимон, за да премахне въшките, а докато режеше жълтия плод, за да го изстиска върху главата му, той като че ли се оживи. Клепките му изпърхаха — може би от сока на лимона раните го бяха смъднали — и тя се почувства длъжна да прошепне едно извинение, при което очите отново се затвориха. Бабата взе своята костна игла и натопен във восък конец и заши почистената рана толкова добре, колкото можа. Беше чувала за подобни начини за лечение на бойното поле и намираше в тях огромен смисъл. А и шиенето бе неотменна част от живота й. Ако нещо се скъса или разпори, просто го зашиваш, за да се затвори. В подобни моменти на ужас старицата се придържаше здраво към реалността на своя бит — защото, за да се съхраниш в този полудял свят, трябва да се захванеш за нещо сигурно. Докато шиеше, се опитваше да си представи, че кожата му е калъфка на възглавница и че сега тя шие, за да не позволи на пуха на възглавницата да излети, както и на вътрешностите от корема му.

Задачата на Амария беше по-лесна — тя наточи камата на Филипо върху камъните край огнището и започна да бръсне брадата, която покриваше лицето на дивака. Докато втриваше зехтин в кожата му, за да улесни бръсненето, почувства необичайно разтрисане в тялото си, когато усети топлината на кожата му и бодежа на космите на брадата му — никога досега не бе докосвала мъж. Не си спомняше нито грубата целувка на любящ баща, оставяща червенина по бузите й от наболата брада, нито мускулестата прегръдка на брат. Всичко това бе за нея напълно ново — толкова ново и приятно, че лицето й се зачерви под пламъците на огнището, а сърцето й заби лудо в ушите й. Старанието й разкри лице с правилни, красиви черти и изискан външен вид, което бе много далече от дивака, за когото бяха нарочили този нещастник. Когато забеляза, че брадата я няма, бабата се извърна, за да го огледа добре. Оказа се млад, много млад. Беше си го представяла като Филипо, но сега, докато продължаваше да шие раната му, осъзна, че дивакът е по-скоро момче — възрастта му бе повече като на внук, отколкото като на син.