Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 24

Анселмо поклати глава, удивен от упоритостта на Луини, и отбеляза:

— Тя никога няма да се съгласи да ви позира.

Бернардино се усмихна и зъбите му проблеснаха като на вълка, на който го оприличаваха.

— Ще видим! — рече самодоволно.

Пета глава

Пейзажът на Ломбардия

Амария и баба й работеха под светлината на свещите. В това отношение бяха извадили късмет, защото на дневна светлина външният вид на дивака сигурно би се понесъл трудно от по-чувствителните души. А светлината на свещите беше милостива. Превръщаше червеното на кръвта в черното на меласата. Скриваше зеленикавите петна на гангренясалата кожа и позлатяваше болезнено жълтеникавата бледност на плътта под сплъстената коса. Обръщаше в златни прашинки въшките и бълхите, които пъплеха из туфите на космите, и скриваше изпъкналите паяжини от венички в кръвясалите очи, за да остави единствено блясъка на добротата и на живота.

Бяха положили дивака, или Селваджо, както бяха решили да го наричат, върху скромната си дървена маса, която Амария беше покрила със слама, за да му бъде по-удобно на нещастните кости. Беше стъкнала огън със съчките, които бе събрала още в гората, и беше затоплила в огнището ведро с вода. Едва тогава бяха започнали.

Беше се наложило да разрежат дрехите му с ножиците на бабата, за да ги отделят от плътта му. Селваджо ги наблюдаваше, без да отрони и звук, но накрая, когато стигнаха до мястото, където платът бе залепнал здраво за раните му и заедно с него започна да се отлепва и кожата му, нещастникът изгуби съзнание от болка. Амария намокри обилно дрехите му с вода, за да улесни отделянето им, а после захвърли въшлясалите дрипи в огъня. Но около гърдите на дивака откриха фино тъмно платно — под светлината на свещите изглеждаше черно на цвят, но приличаше на някакво знаме, така че бабата го отдели за изпиране, в случай че после човекът си го поиска. Нямаше никакво съмнение, че знамето е било използвано, за да спре кръвта на най-голямата рана — рана, която беше толкова дълбока, че Амария тихичко изписка, а бабата се зачуди как така не го е убила. Ала това не бе единствената рана по тялото му — по плътта му се виждаха и други ранички, които обаче не бяха разрези, а по-скоро дупчици. Гърдите и раменете му бяха изпъстрени с цяла гора от такива дупчици, кръгли като остриетата на стрели, само че без стрелите, и много по-мънички. Бабата се прекръсти и призова на помощ свети Себастиан — светец, за когото знаеше, че е приел в тялото си не една и две стрели. После се приведе и се загледа по-внимателно, покривайки лицето си с парче плат, напоено с бирена мая, за да не зарази с дъха си нещастника. И видя как от една от дупчиците наднича кръгло метално грахче. Раздвижи го и то се изтърколи от плътта, изтрополявайки тихичко на дървените дъски, върху които лежеше Селваджо. После и двете жени се приведоха над него, за да го огледат.