Читать «Игра на лъжи» онлайн - страница 29

Тя се приближи на пръсти до килера в ъгъла на стаята и хвана дръжката на вратата. Дали ровенето във вещите на Сътън беше също толкова лошо, колкото четенето на съобщенията й? Ема реши, че не е и отвори вратата, разкривайки голямо квадратно помещение, пълно с дървени закачалки и подредени рафтове. Тя въздъхна с копнеж, протегна ръка и започна да опипва роклите, блузите, блейзърите, пуловерите и полите, като някои особено меки дрехи притискаше към бузата си.

В дъното една върху друга бяха оставени кутиите на две игри: „Категории“ и „Монопол“. Върху тях беше поставена кутия с надпис „Комплект на младия орнитолог“. В нея имаше книга за птиците и бинокъл. На кутията пишеше: „На Сътън с обич, татко“. Изглежда, не беше отваряна; Ема предположи, че подаръкът не е допаднал особено на Сътън. Тя докосна една папка, която като че ли беше пълна със стари контролни и доклади. Един тест по правопис от пети клас имаше шест плюс, но едно съчинение върху „451 градуса по Фаренхайт“ от девети клас бе оценено за тройка, придружена от бележка, написана с червен химикал: „Очевидно книгата не е четена“. След това Ема забеляза есе, озаглавено „Историята на моето семейство“. „Не знам историята на истинското ми семейство — беше написала Сътън. — Била съм осиновена още като бебе. Родителите ми го казаха, когато бях още малко момиче. Никога не съм виждала истинската си майка и не знам нищо за нея“.

Ема се засрами заради усмивката, която се появи на лицето й, но нищо не можеше да направи.

После забеляза в дъното една кутия за бижута; отвори я и започна да разглежда гривните на Сътън, фините златни огърлици и висящите сребърни обици. Не намери обаче медальона, който Сътън носеше на клипа. Дали не беше с него сега?

Погледнах към блещукащото си тяло. Медальонът не беше на врата ми. Може би беше на истинското ми тяло. Мъртвото ми тяло. Където и да се намираше то.

В килера на Сътън имаше трикрило огледало. Ема примигна при вида на няколкото си отражения.

Къде си, Сътън, попита мислено тя. Защо ме накара да дойда чак до тук, а сега не се показваш?

Тя излезе от килера. Когато седна върху леглото на Сътън, изведнъж я налегна ужасна умора. Главата й клюмна. Всеки мускул беше омекнал като изцедена гъба. Тя се отпусна назад върху матрака. Беше мек като памук, много по-добър от евтинийките от „Кей Март“, с които я оборудваха приемните й родители. Събу обувките си и ги чу как изтрополяват на пода. И тук можеше да почака Сътън. Рано или късно тя щеше да се появи.

Дишането й стана равномерно. В съзнанието й препускаха новинарски заглавия. „Момиче се представя за сестра си на купон. Сестрата се оказва изчезнала“. Със сигурност утре щеше да е по-хубав ден. „Близначките най-после се срещат“, може би.

Ема се обърна на една страна и се сгуши върху ухаещата на „Тайд“ възглавница. Формите и сенките в стаята ставаха все по-неясни и размазани.