Читать «Игра на лъжи» онлайн - страница 24

Познавах го, но разбира се — вече трябваше да съм свикнала с това — не знаех откъде.

От задния двор на Ниша се разнесе кикот. Ема погледна през рамо, след това отново обърна глава към момчето. Беше заинтригувана от мрачната му прегърбена стойка и от факта, че като че ли не се интересуваше от купона, който се вихреше в съседния двор. Винаги си беше падала по мрачни типове.

— Защо не си на купона? — попита тя.

Момчето просто я гледаше, очите му грееха като две огромни луни.

Ема тръгна по тротоара, докато не стигна до къщата му.

— Какво наблюдаваш? — посочи тя с ръка телескопа.

Той дори не мигна.

— Венера? — предположи Ема. — Голямата мечка?

От гърлото му се разнесе тихо ръмжене. Той потри врата си и се извърна настрани. Най-накрая Ема се врътна на токчетата си.

— Хубаво — рече тя, опитвайки се да звучи колкото се може по-безгрижно. — Стой си сам. Не ми пука.

— Персеидите, Сътън.

Ема отново се обърна към него. Значи и той познаваше Сътън.

— Какво представляват Персеидите? — попита тя.

Той се облегна на парапета.

— Метеоритен дъжд.

Ема тръгна към него.

— Може ли да видя?

Момчето не мръдна от мястото си, докато Ема прекосяваше двора. Къщата му представляваше малка едноетажна вила с навес за колите, вместо гараж. Край пътя до него растяха няколко кактуса. Отблизо той миришеше на коренова бира. Крушката на верандата осветяваше лицето му, разкривайки поразяващите му сини очи. На близката люлка имаше чиния с недоизяден сандвич, а на пода лежаха две книги с кожени подвързии. На корицата на едната пишеше „Събрани стихотворения на Уилям Карлос Уилямс“. Ема никога не беше срещала готино момче, което да чете поезия — поне не такова, което да си признае.

Най-накрая той погледна надолу, нагласи телескопа на височината на Ема и отстъпи встрани. Ема залепи око към окуляра.

— Откога си станала астроном? — попита той.

— От никога. — Тя извъртя телескопа към голямата пълна луна. — Обикновено сама кръщавам звездите си.

— Така ли? Как, например?

Ема леко перна с пръст малката капачка на окуляра, която висеше на черен конец.

— Ами например Звездата на кучката. Ей там. — Тя посочи малката звезда, която блещукаше точно над покривите на къщите. Преди няколко години я беше нарекла на Мария Роуън, едно момиче в седми клас, което беше изляло шише лимонада под чина на Ема в часа по испански и беше казало на всички, че се е напикала. Дори го беше превела на испански. Ема си беше представяла как изстрелва Мария към небето, точно както гръцките богове са изхвърлили децата си на земята завинаги.

Момчето се засмя с лаещ смях.

— Всъщност мисля, че твоята Звезда на кучката е част от съзвездието Орион.

Ема притисна ръце към гърдите си като обидена южняшка красавица.

— С всички момичета ли говориш така?

Той се приближи до нея, ръцете им почти се докоснаха. Сърцето на Ема се качи в гърлото й. За секунда мислите й отлетяха към Картър Хейс, капитанът на баскетболния отбор на гимназията „Хендерсън“, на когото се беше възхищавала отдалеч. В списъка си с флиртове беше измислила хиляди мили неща, които да му каже, но всеки път, когато останеха насаме, винаги се улавяше, че по незнайни причини започва да говори за „Американски идол“. Тя дори не харесваше „Американски идол“.