Читать «Игра на лъжи» онлайн - страница 22
Сара Шепард
Преди Ема да успее да отговори, те се озоваха в двора. Някой беше разпънал върху оранжевата барака плакат, на който пишеше „СБОГОМ, ЛЯТО!“. Верандата беше пълна с момичета, облечени с дълги, надиплени рокли и момчета с блузи „Лакосте“. Двама мускулести типа с мокри тениски, носещи логото на отбора по водно поло към гимназията „Холиър“, обикаляха в басейна, възседнати от две момичета по бански костюми. Една мацка с къдрава коса и дълги обици от пера се смееше гърлено заедно с една по-млада и по-готина версия на Тайгър Уудс. Имаше дълга маса, отрупана с мексикански хотдог, вегетариански буритос, рулца суши и ягоди с течен шоколад. На друга маса бяха подредени бутилки с безалкохолни, плодов пунш и джинджифилова бира, както и две големи бутилки „Бифийтър“ и „Куерво“.
— Господи — не можа да се сдържи Ема, щом зърна алкохола. Тя не беше кой знае какъв пияч — веднъж двете с Алекс се бяха напили и се редуваха да повръщат в дзен градината на майка й. Освен това не знаеше как да се държи на купоните. Винаги бе стояла встрани засрамена и резервирана, храненичето, което нямаше свой дом.
— Нали? — промърмори Мадлин, приближавайки се до Ема. Тя също гледаше към масата. — След като майката на Ниша почина, Каза Банерджи тръгна надолу. Напоследък баща й е толкова разсеян, че сигурно няма да забележи, ако Ниша предлага дори лули за крек.
Някой я докосна по ръката.
— Здрасти, Сътън — каза някакъв висок, гол до кръста тип, който имаше вид на капитан на спортен отбор. Ема се усмихна широко. Дребничко тъмнокосо момиче й махна откъм масата с напитки.
— Роклята ти е страхотна! — извика тя. — На Макс Азрия ли е?
Ема усети как я жегва ревност. Сътън не само имаше семейство, ами и беше много популярна. Как така Ема бе получила гадния живот, а Сътън — страхотния?
Аз не бях съвсем сигурна в това, тъй като Ема беше все още жива, а аз не.
Край нея минаваха и други гости, които й се усмихваха. Ема им се усмихваше в отговор и махваше с ръка, и се смееше, чувствайки се като принцеса, която поздравява верните си поданици. Усещането беше освобождаващо и почти… забавно. Вече разбираше защо понякога най-срамежливите ученици, които участваха в училищните пиеси, излизаха на сцената и напълно се освобождаваха от задръжките си.
— Ето те и теб — прозвуча в ухото й сексапилен глас. Ема се завъртя и видя хубаво русокосо момче с прилепнала сива тениска и кафеникавозелени седем-осми панталони. Пред очите й се появи познатата снимка от Фейсбук: Гарет, приятелят на Сътън.
— Цял ден не съм те чувал. — Гарет подаде на Ема червена пластмасова чаша, пълна с някаква течност. — Обаждах ти се, пращах есемеси… къде беше?
— Тук съм! — исках да изкрещя аз. В главата ми се появяваха откъслечни сцени на целувки, хванати ръце и бавни танци с Гарет. Отчетливо чух думите: „Обичам те“. Обзе ме силен копнеж.
— О, тук-там — отвърна уклончиво Ема. — Понякога човек има нужда от малко свобода, не мислиш ли? — добави тя и леко го мушна в ребрата. Винаги беше искала да го каже на всичките си приятели през годините, които й пращаха нонстоп есемеси и откачаха, ако не им отговореше веднага. Освен това й се струваше, че Сътън би отговорила точно така.