Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 50

Нищо, тишина. Само прилепи, появили се в града някъде от юг, пърхаха в звездното небе, а понякога се гмуркаха в облака жълта мъгла, разсичайки го с ципестите си криле, улавяха нощни пеперуди и отново се насочваха в небето.

Интересно, какъв ли кон търсеха от мен доралисците? И защо бяха решили, че аз съм им го откраднал? Защо му е на Гарет кон — за това можеха да помислят с козите си мозъци? Мда. Съвсем забравих. В тези глави просто не би могло да има мозъци. Както казваше брат Фор: „Мозъкът на доралисците има само три гънки. Първата отговаря за съня, втората — за плюскането, а третата — за размножаването“. Удивително е как тази фраза въздейства на доралисците! Един познат на Фор глупашки я беше казал на Пазарния площад и беше пребит почти до смърт от разярените кози.

Заслушах се в тишината на нощта. Тихо. Мога да отида, трябва да отида в къщи, да взема важните и ценни неща и отново да сменя бърлогата си. Аз никога не се задържах дълго на едно място, за мен това беше недопустим разкош и риск смъртоносно да застраша здравето си. Ще се скатая някъде в дълбините на Пристанищния град, на самото дъно, където не би се осмелил да дойде нито барон Лантен, нито проклетите доралисци, нито милорд Алистан Маркауз — Плъха. Макар че този последния за мен би се спуснал в самия мрак и би ме влачил за яката до килима на любимия си крал.

Тъкмо понечих да пристъпя от сенките, когато някой много здраво ме сграбчи за гърдите и с удивителна лекота ме вдигна на височина около три ярда над земята.

Шокирах се. И се уплаших. И отворих уста, за да закрещя. И вдигнах арбалета, който през цялото това време оставаше в ръката ми, възнамерявайки да стрелям. И погледнах към нападателя.

Викът застина още някъде в корема ми. Арбалетът внимателно и тихо се отпусна. Много се надявах, че агресията ми е останала незабелязана за това създание.

Така… Висях на височина около три ярда, внимателно въртях крака в отчаян опит да намеря опора, а за гърдите здраво ме беше сграбчил… Е, предполагам, че все пак беше демон.

Огромният торс стърчеше направо от сивата стена на сградата, към която съвсем доскоро бях прилепен, криейки се от доралисците. Тялото на чудовището плавно влизаше в стената и изчезваше някъде там. Две огромни и също така сиви, като стената, ръце здраво ме държаха за гърдите. Главата… тук аз, прощавайте, ще пропусна описанието на новия си нощен приятел. Изглеждаше като демон. Искам да кажа, стандартен набор от зъби, способни да преполовят рицар заедно с облечения му в броня кон, вонящ дъх — явно от него всички плъхове на левга оттук са измрели, хищна цепка на кехлибарените очи със змийски зеници. Така че муцуната на демона спокойно можеше да накара дори родната му майка, ако, разбира се, изобщо има такава, да се самоубие, ужасена от сътвореното. Създанието присвиваше жълтите си очи, явно оценяваше Гарет, който просто искаше да се прибере вкъщи и на никого не желаеше зло. Някак лошо го оценяваше. Така джуджето-скъперник разглежда парчето месо в магазина. Дали него да избере за вечеря?